— Май не.
— Тя може да се справи с него. — Развеселена, разроши косите на Сет. — Защо не се опитваш да ме защитиш, когато двамата с Кам спорим?
— Защото той се страхува от теб.
Анна откри, че представата й допада.
— О, нима?
— Е, поне малко — ухили се Сет. — Никога не знае какво ще предприемеш. А и освен това вие двамата обичате да спорите.
— Какво наблюдателно хлапе си ми ти.
Той, вече развеселен, сви уж нехайно рамене.
— Виждам, което виждам.
— И знаеш, което знаеш.
Засмя се и застана по-близо до него зад мрежестата врата, като се надяваше оттук да наблюдава по-добре.
— Да минем на следващото, Етан. — Грейс отмести празния леген от пътя си с крак. — Ще избързаме и ще прескочим няколко години. Дали ще успееш да ме следваш?
Пое си дълбоко дъх, защото не желаеше отново да й се разкрещи.
— Започваш да ме дразниш, Грейс.
— Чудесно. Точно това възнамерявам, а мразя, когато не постигам нещо, което съм решила.
Той не бе сигурен кое чувство го владее по-силно: раздразнението или смайването.
— Какво ти става?
— О, представа нямам, Етан. Чакай да помислим. Дали не се дължи на факта, че ме смяташ за безмозъчна и безпомощна жена? Да, изглежда е така… Обзалагам се, че точно това ми става.
— Не те смятам за безмозъчна.
— Значи само за безпомощна. — Преди той да успее дори да си отвори устата, тя продължи: — Да не си въобразяваш, че безпомощна жена ще успее да се справи с всичко, с което се справям аз през последните няколко години? Да не мислиш, че като съм — как ме нарече веднъж… а, да — деликатна като порцелана на майка ти. Не съм никакъв порцелан! — Избухна тя. — Аз съм си яка керамика от онази, дето изпускаш и тя пада на пода. Но не се чупи. Трябва да положиш доста усилия, за да счупиш здравата керамика, Етан, а аз още не съм счупена.
Насочи пръст към гърдите му и остана доволна, че в очите му проблясва гняв.
— Не бях толкова безпомощна, когато те вкарах в леглото си, нали? А именно там те исках.
— Никъде не си ме вкарвала.
— Ти ще кажеш! Ти си безмозъчен, ако наистина си мислиш нещо друго. Вкарах те, все едно си уловен рак.
Достави й удоволствие — о, такова огромно удоволствие — да види как на лицето му се изписват гняв и раздразнение.
— Ако смяташ, че подобно нещо е похвално за мен или за теб…
— Въобще не желая да ти казвам нещо похвално. Казвам ти направо: желаех те и тръгнах след теб. Ако го бях оставила на теб, щяхме да започнем да се пощипваме по задниците едва когато попаднем в старчески дом.
— Господи, Грейс!
— Млъкни! — Нищо вече не можеше да я спре. Не я интересуваха последствията. — Помисли си за това, Етан Куин. Хубаво и дълго го обмисли и да не си посмял отново да ме наричаш крехка.
Той бавно кимна.
— Това не е думата, която ми хрумва в момента.
— Прекрасно. Не си ми нужен нито ти, нито който и да е, за да ми помага да изградя добър живот за момиченцето си. Разполагам с мускулите, здравето и ума си и правя необходимото, така че не ме оприличавай на порцелан.
— Нямаше да ти се налага да го правиш сама, ако не си толкова горда по отношение на баща си.
Истината я накара да замълчи за миг. Но после сви ръце в юмруци и продължи:
— В момента говорим за теб и мен. Твърдиш, че ме обичаш, Етан, но нито за миг не ме разбираш.
— С това май ще се съглася — промърмори той.
— Натъпкал си тъпата си мъжка глава с налудничави идеи: някой трябвало да се грижи за мен, да ме защитава. А аз имам нужда единствено да ме уважават и обичат. Задай си въпроса, Етан, кой кого съблазни. Кой каза пръв „обичам те“? Кой предложи да се оженим? Толкова ли си късоглед! Не виждаш ли, че все аз предприемах първите стъпки?
— От устата ти звучи все едно си ме водила за носа, Грейс. Не ми допада.
— Не бих могла да те водя за носа, ако ще да прокарам през него и рибарска кука. Ти правиш точно онова, което искаш, Етан, но го правиш влудяващо бавно. Обичам те заради това и се възхищавам, а сега вече дори го разбирам по-добре. Имал си кошмарно детство — тогава не си могъл да контролираш нещата и затова сега толкова внимаваш. Но контролът при теб е само на крачка от твърдоглавието и именно него проявяваш сега.
— Не проявявам упорство. Просто постъпвам както трябва.
— Както трябва? Според теб е редно двама души да се обичат и да не изградят съвместен живот? Редно е цял живот да плащаш заради онова, което друг ти е сторил, когато си бил прекалено малък, за да се защитиш? Редно е да ми заявяваш, че не можеш и няма да се ожениш за мен, защото се чувстваш измърсен и си дал пред себе си глупавото обещание никога да не създадеш собствено семейство?