— Татко… не можем ли да направим нещо?
Шофьорът на колата слезе. Бе около четиридесет годишен мъж. Дойде до момичето и го прегърна, обръщайки го към себе си, за да скрие ужасната гледка от очите му.
— Страхувам се, че вече не, миличка. Съжалявам.
— Но, тате, аз толкова си го обичах… така се надявах сега, като се върнем, да си го вземем у нас… ти ми беше обещал…
— Знам, Соня. Ще вземем друго куче, няма да си наруша обещанието. И без това тия помияри не е хубаво да ги вкарваш в апартамента.
— Той не беше помияр! Неговата порода беше най-хубавата! Не искам друго куче, искам той да се върне!
И детето отново избухна в сълзи. Баща й се опита да я успокои и я заведе обратно в колата. Хвърли последен поглед през рамо на мъртвото бездомно куче и си помисли, че тя донякъде бе права. Наистина бе показало голяма привързаност към нея, когато тя се грижеше за него и знаеше, че ако го бяха взели у тях, щеше да стане добър пазач, макар и вече толкова старо. Все пак бе по-добре, че загина преди да го приберат. Иначе щеше да живее година-две при тях и точно когато дъщеря му се привържеше много към него, сигурно щеше да се спомине от старост.
Заобиколи колата и подкара внимателно към блока им, който бе през две пресечки.
На средата на пътя остана да лежи окървавеното телце на бездомника, който не бе имал за какво да живее, но упорито продължаваше да го прави, може би чакайки деня, когато ще има покрив над главата си и храна в паничката си всяка вечер. Но жестоката съдба не го бе оставила да дочака този най-щастлив ден в мизерния му живот и му го бе отнела минути преди да се изпълни желанието, което той сам не бе осъзнавал, че се таи в него.