— Господине! — ахна тя, докато ръцете му продължаваха да държат нейните, а погледът му не помръдваше от лицето и.
— Добре, ще приема това за утвърдителен отговор — каза той сухо. — Като ваш избраник настоявам да потвърдим нашата връзка с целувка.
Преди да успее да проговори, тя усети как ръцете му я пускат и я притеглят в прегръдката му. Отначало устните му само се допряха до нейните, а после, когато се опита да заговори, той я увлече в страстна целувка, която накара всичките й мисли да отлетят при трепета от физическото удоволствие, което се надигна в цялото й същество. Тя усети как ръцете й сами се обвиват около врата му, като че се движеха по своя собствена воля. Лек стон се откъсна от гърлото й, когато целувката му стана още по-осезателна с болезнено сладостното си движение по нейните влажни, отдадени устни. Колебливо, но неспособна да спре, тя докосна езика му със своя и тогава дълбоко в него се надигна стон.
Тя обожаваше усещането за него, невероятното чувство за обвързаност, което изпитваше в закрилата на неговата прегръдка. След всичките тези месеци, прекарани в ужасяваща самота, довела я до отчаяната мисъл, че никога няма да познае щастието, тя разбра, потънала в прегръдката му, какво означава надежда. В тази мъжка прегръдка като че ли бе зърнала светлинка в дъното на мрачния тунел на отчаянието.
Времето сякаш бе спряло, защото Карес нямаше никаква представа колко са стояли, изгубени в прегръдките си, докато накрая настойчивият звън на камбана ги изтръгна от вглъбението. Сякаш се връщаше от друго измерение, където нищо, освен Люсиен Сен Амант и изгарящите му устни, долепени до нейните, не бе имало значение. С неохота той се отдели от нея и попита:
— Какво има?
— Звънът на камбаната означава, че трябва да се съберем в трапезарията — отвърна тя с въздишка.
— Ще се върна утре, скъпа, и с това ще сложа началото на вашето завръщане в живота — прошепна той до слепоочието й и целуна нежно копринените й къдрици. Сега ще е по-добре да вървя, докато все още се владея поне малко.
Тя се отдръпна от него и се изправи. Той също се изправи на крака, извисявайки се над нея.
— Довиждане, мосю — каза тя с плаха усмивка. Гласът й едва се долавяше.
След това тя си отиде, отдалечавайки се като игриво коте от него по пясъчната пътека към сводестата лоджия в края на градината.
— Господи — измърмори Люсиен, поклащайки глава в учудване и самоирония.
Тя го бе спечелила по начин, по който нито една друга жена не бе успяла, а беше само момиче. Той не бе сантиментален, но тя докосна сърцето му и именно то беше проговорило, когато поиска ръката й. Какво бе сторил, позволявайки на този импулс да го тласне към такава страст? Карес де Вилие, боеше се той, беше опасна страст. Трик на съдбата и възможност за изкупление. Какви ли други изненади му готвеше тя, давайки път на този брак, размишляваше той със сянка на раздразнение в тъмните си очи, гледайки към безлюдната пътека. И как ли ще изтърпи непоносимите часове, докато я види отново?
3.
— Карес, имаш посетител — обяви Ивон, отваряйки вратата на аптеката. — Очаква те заедно със сестра Хачърд де Сен Станислас. — Очите й шареха възбудено, защото приятелката й беше разказвала предишната вечер за предложението на Люсиен за женитба.
— Можеш да тръгнеш веднага, щом напълниш буркана с остатъка от листата — каза тихо сестра Ксавиер.
— Мерси — отговори Карес и се опита да не показва, че бърза, докато пълнеше буркана с остатъка от изсушени листа и накрая го затвори с корковата запушалка. Ивон чакаше нетърпеливо приятелката й да привърши.
Двете млади жени изтичаха по коридора. В знойния утринен час те бързо се задъхаха от напрежението, с лица, влажни от потта.
— Почакай, преди да влезеш, трябва да те направя по-представителна — спря я Ивон, когато стигнаха до кабинета на монахинята. С края на престилката й тя избърса потта от горната устна и веждите на Карес. Намести простата ленена шапчица по-назад, за до може да се види по-голяма част от нейната пепеляворуса коса.
— Имаш толкова хубава коса, не бива да я криеш — каза тя. — Ето така, готова си.
Карес дари приятелката си с една нервна усмивка на благодарност и почука леко на тежката кипарисова врага. След секунди вратата бе отворена от Люсиен.
— Влезте, госпожице — прошепна той с дълбокия си, звучен глас, който тя се бе мъчила да не забрави при цялото въртене и подскачане в неспокойния си снощен сън. Въпреки че маниерите му бяха изискани и безупречни, по чувствените му устни играеше лека усмивчица, а в магнетичните му тъмни очи проблясваше искра.