Гледайки бюрото на Люсиен, потънала в мисли, в първия момент тя не забеляза писмото, което лежеше там. Но по някакъв начин кръстът върху восъчния печат на хартията привлече вниманието й и я измъкна от мъглата на разсъжденията. Тя го бе виждала преди, във Франция. Не можеше да се сбърка кралския печат.
Изненадана, Карес взе плика и го обърна в ръката си. Трябва да е дошло с последния кораб от Франция, може би с дипломатическата поща за губернатора, но нямаше съмнение, че е адресирано до Люсиен. Той е бил излязъл, когато са го донесли, така че Паскал сигурно го е взел и поставил на бюрото.
Връщайки плика на мястото му, тя допи коняка си. Ето още една тайна, засягаща съпруга й — писмо от краля. Човек, който не е бил във Франция, да е в такива близки отношения с краля; нещо, което придворните във Версай се стремяха да постигнат години наред.
— Кой, всъщност е той, Бруно? Можеш ли да ми кажеш? — мърмореше тя на глас, като седеше в стола до огъня и галеше рошавата глава. Кучето се повдигна, за да я погледне със сънени очи.
— Защо не попиташ него самия?
Дълбок мъжки глас произнесе отчетливо тези думи зад гърба й.
Карес се изправи бързо на крака и се огледа. Люсиен стоеше до библиотеката от другата страна на камината. Тя погледна френските врати. Те все още бяха заключени, а вратата към коридора беше затворена.
— Но… как? — заекна тя.
— Това е нещо, което възнамерявах да ти покажа, скъпа — каза той с необикновено енигматичен поглед.
Люсиен се обърна, свали си шапката, постави я на един стол и тогава леко натисна един от орнаментите на библиотеката. За смайване на Карес, библиотеката се плъзна тихо навън и откри най-горната част от стълбите. Един фенер със запалена в него свещ проблясваше там, където той го бе оставил.
— Ти си влязъл оттук? — попита Карес озадачено. — Но защо?
— Мислех да те изненадам. Видях светлина от улицата, а и не можах да намеря ключа си. Глупаво беше да събуждам Паскал, когато можех толкова лесно да използвам скрития вход — обясни Люсиен, като взе фенера и затвори вратата на библиотека.
Карес го гледаше все още изненадана, докато той сваляше мокрия си плащ.
— Но защо има скрито стълбище в господарската спалня? — поинтересува се тя.
— Когато баща ми е строил къщата, той го е включил в плановете, тъй като е живял в Нова Франция и е преживял индианските нападения. В Сан Рьогре също има такъв изход, в стаята, която принадлежеше на Аурора. Пожарът също е опасност в Нови Орлеан. Проходът е още един път за бягство. Излиза зад големия маслинен храст отстрани на къщата, до портата в стената. Ако не знаеш за неговото съществуване, никога няма да разбереш, че има такъв, тъй като жасминът, който обвива къщата, скрива изхода, затворен от иззидана стена.
— Не мога да повярвам, че никога не си ми казвал за неговото съществуване — опита се да отговори Карес през стиснати устни.
— Прости ми, скъпа, нямах намерение да те плаша — извини се той, като застана пред нея.
Протегна ръка и погали нежно бузата й, след това докосна разпуснатата по гърба й коса.
— Казвал ли съм ти, колко ми харесва да гледам пуснатата ти коса, падаща като лунна светлина?
— Такива сладки думи! — каза остро тя.
Той криеше нещо и се опитваше да отвлече вниманието й.
— Да и това е самата истина — той уви един копринен кичур около пръста си. — Каква прекрасна гледка си, скъпа, в такава нощ! А как мина раждането? Пиер син ли има или дъщеря?
— Син — отговори по-меко тя, спомняйки си за бебето, което бе държала за момент в ръце, преди да го подаде на Ивон.
— А как е майката?
— Чудесно. Изморена, но щастлива — отвърна Карес.
— Когато видях светлината от улицата, знаех, че си вкъщи — прошепна той, а тъмните му очи обхождаха лицето й, като че искаше някак да прочете мислите й. — Нямах търпение да те докосна, ето така.
Той погали косата й, после докосна брадичката й и обърна бледото й лице, за да срещне погледа й.
— Нямах търпение да усетя вкуса ти, както сега мълвеше той, докато устните му се впиваха в нейните. Почувства трепета и въздишката й, но устата й не се отвори, за да отговори на неговата.
— Отговори ми! — прошепна Люсиен, обгръщайки я с ръце, като я притискаше до себе си.
— Ти… ти ме объркваш и не мога да мисля — простена тя, когато устните му се спуснаха надолу по шията й. Те изгаряха кожата й и запалваха собствената й кръв.
— Не мисли, скъпа! Чувствай! — шепнеше гой, продължавайки да целува кожата й.
— Само ако беше толкова лесно — въздъхна Карес, сякаш думите му освободиха нещо в нея, позволявайки на заоблените женски форми да се огънат срещу твърдите мъжки контури на тялото му.