— Мерси, мосю — отговори тя в духа на етикета и несъзнателно вирна леко брадичка, докато прекрачваше прага на отворената врата.
Неговата висока, гъвкава фигура сякаш още повече смаляваше спартанския кабинет на монахинята, така че той доминираше едновременно с физическото си присъствие и с излъчването на хипнотизираща личност. Карес усещаше решителния му поглед, приближавайки се към леко наклоненото дървено бюро, зад което бе седнала сестра Хачърд де Сен Станислас.
— Сестро, искала сте да ме видите — чу Карес потрепващия си глас; за нейно разочарование, присъствието на Люсиен само повече я объркваше. Свивайки ръце в юмруци до тялото си, тя се бореше за контрол над себе си.
— Разбрах, дете мое, че сте се съгласила да се омъжите за Люсиен Сен Амант — каза монахинята, търсейки с поглед нежните черти на Карес, за да получи отговорите на някои негласни въпроси.
— Да, сестро, така е — отвърна Карес и повдигна глава, за да срещне погледа на монахинята с изцяло привидно хладнокръвие.
— Добре, тогава ще се погрижим това да бъде разгласено. Мосю Сен Амант желае сватбата да се състои възможно най-скоро, според възможностите на църквата. Спряхме се на дата след три седмици от днешния ден, съгласна ли сте?
— Съгласна съм, сестро — равнодушно отговори Карес. Тя не даде воля на притеснението, което бушуваше в нея, нито пък се издаде, че усеща как завладяващият поглед на Люсиен се плъзга по дългата, елегантна линия на гърба й. Карес усещаше как тези проникващи абаносови очи задвижват всеки нерв по гърба й като при реално докосване.
— Мосю Сен Амант пожела, като ваш годеник, да му бъдат позволени някои привилегии. Той иска да ви придружи на разходка из града с неговата карета този следобед. С някои спирания, както разбрах — тя замълча, поглеждайки към Люсиен за неговото потвърждение. — Да, ще посетите шивач на улица „Роял“, за да ви вземат мярка за роклята, която той иска да ви подари.
Карес погледна към монахинята, стресната от мисълта за всичко, което бракът й с Люсиен щеше да повлече след себе си. В какво се беше забъркала, помисли си в пристъп на паника. Той й се бе сторил решение на проблемите й, шанс за нов живот, близък до този, който бе водила във Франция. А освен това струната, която той бе засегнал в нея, беглата прилика с мъжа, който и бе помогнал да се избави от ужасите на Ла Салпетриер… Тя си припомни с болка усещането за сигурност, което изпитваше в прегръдката му. Но какво знаеше тя за него и, което бе по-важно, какво знаеше той за нейното минало? Как би пожелал да се ожени за нея, ако знаеше, че тя носи прословутата алена лилия на лявото си рамо? И как щеше да успее да прикрие това от шивача, който щеше да мери дрехата на тялото й? Знаеше, че не би могла да скрие тайната си от своя съпруг след женитбата, но тогава това щеше да бъде свършен факт, тя щеше да е вече мадам Сен Амант. Но ако Люсиен откриеше това преди деня на сватбата, щеше ли въобще да се стигне до сватба? Щяха ли още веднъж да я изхвърлят, за да търси сама път за себе си, без семейство, без пари, в тази екзотична колония, дремеща под мудното тропическо слънце? Какво да направи? Имаше ли въобще изход?…
— Дете мое, какво има? — гласът на монахинята сякаш идваше някъде отдалече. Потъналата в мрачната, прикриваща я бездна, Карес търсеше там убежище от ужасите на света, от въпросите без отговори.
— Случвало ли й се е това преди, сестро? — попита Люсиен остро, навеждайки се над пребледнялата фигура, свлякла се на кипарисовия под.
— Да, винаги, щом се изправи пред някаква плашеща я ситуация — отговори монахинята и коленичи до припадналата млада жена. — Предупредих ви, че тялото, както и умът й, са в много крехко състояние. Много е страдала, бедното момиче. Нужно е човек само да погледне в очите й, за да разбере, че животът невинаги е бил добър към нея, че е изтърпяла твърде много нещастие.
— Има нужда от грижи — прошепна гой, люлеейки главата и раменете й на гърдите си, и отметна завитите кичурчета коса, изпадали изпод муселинената шапчица.
— Ах, значи освен красотата й, това също ви привлича у нея — нейната пълна беззащитност — промърмори сестра Хачърд де Сен Станислас с меланхолична усмивка.
Точно като бедната Габриел, помисли тя, но го запази за себе си. Докато той гледаше с болка бледото лице на Карес, монахинята си припомни малкото момче, което позволяваше само на една проява на нежност да пробие стената, с която бе обградило сърцето си, и тя беше насочена към крехкото същество на неговата майка. Изгубена в своя собствен свят, Габриел бе зависима от своя съпруг и от своя син досущ като малко дете. Пътуванията до Нови Орлеан бяха мъчение за всички тях, но Жак не можеше да я остави сама вкъщи дори с най-доверените слуги. Той трябваше да се грижи за доставките от индиговата реколта, а малкият Люсиен да учи при отците капуцини в тяхното presbytere6 в съседство с енорийската църква „Сен Луи“. Колко ли мъчителни трябва да са били тези посещения за младия Люсиен, си мислеше монахинята, който нито веднъж не бе позволил на някое от другите момчета да пророни и дума за майка му, дори когато тя съвсем не беше на себе си. Жак и той обичаха тази бедна страдалка до деня, в който тя намери покой в смъртта.