Студените й сини очи гледаха Карес с триумфиращ блясък.
Елегантна и официална, в синьо, златисто и слонова кост, стаята би могла да бъде една от тези във Версай. Всичко трябва да е донесено от Франция, помисли Карес, като влезе в будоара. Инстинктът я предупреждаваше, че е жертва, влязла в капана на ловеца.
— И така, вие сте дъщерята на маркиз де Вилие. Вашето семейство беше разсипано от един мъж — копеле, незаконно роден. Това е една от ирониите на съдбата. Тя си е играла с вас, скъпа. Но, забравих, че не знаете колко тъжен е станал животът ви — тя гледаше Карес, удължавайки агонията, играейки си с нея като котка с мишка.
— Какво искахте да ми кажете, мадам?
— Познавате ли мъжа, който убеди краля да издаде своето писмо срещу вас и вашия баща? — каза тя с жестока усмивка.
— Не — прошепна Карес. — Как се казва той? — ужасната болка в стомаха я предупреждаваше, че не трябва да чува името.
— Люсиен Сен Амант! — просъска победоносно Соланж.
— Аз… не ви вярвам — заекна объркано Карес, като се разсмя шокирано и отчаяно.
Всяка частица от тялото й крещеше, че това не може да бъде вярно.
— Може би това ще ви убеди.
Тя й подаде пергамент със счупен официален печат.
Писмото беше от началника на затвора Ла Салпетриер. Той заявяваше, че тя е била арестувана по данни от обвинително писмо, подписано лично от краля по молба на мосю Сен Амант. Сълзи потекоха от очите й и Карес не можа да дочете ужасните думи. Ръцете й се разтрепериха и пергаментът падна на пода.
— Но защо се ожени за мен, след като е знаел коя съм? — попита тя с разтреперани устни.
— Може би, за да си отмъсти на баща ви. Той го мразеше, в това няма съмнение. Люсиен си навлече много неприятности, за да състави това обвинение, а и похарчи доста пари. Пък и забележителната ви прилика с онази кучка, Аурора. Тя наистина беше зла, но мъжете се лепяха за нея като мухи на мед — призна Соланж. — Но той само казваше, че съдбата си играе с него. Говореше някакви глупости от Шекспир, че единствената му любов идва от единствената му омраза. — Тя сви пълните си рамене.
— Той знаеше ли, че имате тази информация? — попита Карес озадачена.
— Трябва да призная, че беше забавно да наблюдавам яда му, че не може да направи нищо, а аз мога да ви разкажа всичко — призна Соланж, а сините й очи разкриха удоволствието от това да накара Люсиен да страда.
Той беше проявил лош вкус и беше отказал да сподели леглото й. Тя ще го накара да си плати за това. Не само той може да търси отмъщение.
— Но защо е направил това? — запита Карес с недоверие.
Разбираше, че ревността е накарала Соланж да разследва миналото й. Тя е желала Люсиен, а той й е обърнал гръб. Затова сега търси отмъщение. Това беше стара история, но защо тя трябваше да участва в играта й?
— Когато Доминик беше убита, аз разбрах, че ако не искам да има следваща жертва, трябва да ти кажа. Няма причина Люсиен да ме накара да замълча, както направи с вашата икономка — каза тя нервно.
— Вие смятате, че Люсиен е убил Доминик? — изрече Карес, чувствайки, че я обхващат страх и отчаяние.
— Видели са висок французин да излиза от къщата на Доминик в деня на убийството. Висок, чернокос французин. Но той никога няма да бъде разпитан. Полицията, Върховният съвет, те никога няма да обесят французин за убийство на цветнокожа жена. Никога. — Соланж изстреля тези думи. — Той уби Доминик, понеже тя знаеше, че е убил Аурора. Това беше част от неговия облик, всички знаеха, че е убил жена си в изблик на ярост. Говореше се, че тя си е намерила любовник, за да запълни времето на честите му отсъствия. Да мислят, че е способен на такава страст, беше доста вълнуващо за повечето жени в Нови Орлеан.
Соланж въздъхна уморено. Тя започна да се отегчава от играта. Малката дори не се разплака.
— Трябва да се върна в балната зала. Можете да останете тук, за да съберете мислите си. Ще бъде по-добре, ако не ни видят да излизаме заедно.
Карес я гледаше, твърде нещастна, за да говори и само кимаше с глава. Тя погледна надолу към лежащия на пода пергамент. Какво трябва да направи? Дали се бе омъжила за мъж, който е луд? Дали и правенето на любов не беше част от плана му за отмъщение срещу баща й?
— О, моите съболезнования, скъпа. Баща ви е починал в Бастилията преди три месеца — каза Соланж, преди да излезе.
Карес агонизираше. Тя разбра, че човекът, за когото се бе омъжила, на когото бе дала цялата си обич, цялото си сърце и душа, е отговорен за нейния престой в затвора, за смъртта на баща й. Тя не можеше да се контролира, преглъщаше трудно, хлипанията я задавяха. Но сълзите нямаше да й помогнат. Трябваше да реши какво да прави. Не можеше да види Люсиен, преди по някакъв начин да си изясни какво е извършил. Защо го е направил? Какво ли е сторил баща й, за да предизвика толкова омраза у Люсиен? Тя дръпна маската от лицето си и я захвърли на пода. Беше й омръзнало от заблуди и фалшиви лица.