— Винаги сте била досетлива, сестро — каза той с изкривена усмивка, гледайки как Карес започва да помръдва ръце. — Всичко е наред, мила, просто ти призля. Изглеждаш така, като че ли не си се хранила, лека си като птичка — успокои я нежно той, след като тя седна и се освободи от прегръдката му.
— Моля ви да ми простите, мосю, сестро, мисля, че сте прав, тази сутрин пропуснах закуската — обясни Карес, като се отвърна от прекалено проницателния поглед на Люсиен към доброто лице на монахинята.
— Застанала сте на прага на нов живот, малка моя, нищо чудно, че сте малко замаяна — каза сестрата, докато Люсиен й помагаше да се изправи. — Мислите ли, че следобедната разходка извън тези стени ще ви понесе добре?
— Ще се погрижа тя да хапне, сестро — намеси се Люсиен, твърдо решен да я изведе.
— Да, добре съм — отговори Карес.
Щеше да доведе този брак докрай, защото това бе единственият й шанс за някакъв живот извън манастирските стени. И може би някой ден щеше да открие баща си и да успее да му помогне като жена на заможен плантатор. Призляваше й при мисълта, че разсъждава така пресметливо, но това беше въпрос на оцеляване. Тя бе преминала през неща, за които дори не бе знаела, че съществуват, след нощта, когато я отведоха от убежището на родния дом в Ла Салпетриер, където бе водила непрестанна борба, за да оцелее и запази разсъдъка си. Тя можеше да използва съобразителността си и по някакъв начин да успее да заживее тук в Луизиана с този находчив, интригуващ мъж като неин съпруг.
— Добре, тъй като нямате семейство тук, в Нови Орлеан, аз ще ви представя в църквата — каза монахинята с дружелюбна усмивка. — Годежният пръстен — обърна се тя към Люсиен.
Той погледна към Карес с някакво неописуемо чувство в непроницаемите си тъмни очи и се пресегна за лявата й ръка. После извади от вътрешното джобче на жилетката си един малък пръстен, който просветна в златен отблясък на слънчевата светлина, идваща от прозореца.
Странна пулсираща топлина премина по вените й при допира на ръката му и при докосването на леко загрубелите върхове на пръстите му, докато той й поставяше пръстена. Когато погледна надолу към годежния пръстен, който й пасваше така сякаш бе правен специално за нея, тялото й изтръпна. Пръстенът представляваше тънко колелце от злато, в средата с грациозна лилия и алени рубини от двете й страни. Тя вдигна онемяла изумените си сиви очи към неговия неразгадаем, мрачен поглед. Чувстваше как нейната лилия изгаря рамото й, като че току-що бе жигосана.
— Принадлежеше на майка ми. Баща ми го поръча за нея. Някой ден ще ви разкажа за особеното значение, което той имаше за тях двамата — обеща той, повдигайки ръката й към устните си, жест, който имаше по-скоро значението на скрепителен печат върху техния обет.
Карес се обърна като замаяна и сведе глава, докато монахинята произнасяше молитва, благославяйки техния годеж. Формата на пръстена е чиста случайност, опитваше да се успокои тя. Златната лилия на Бурбоните се развяваше върху бяла коприна на пилон, извисен над Палас Роял. Като символ на красивата Франция, тя се срещаше навсякъде из Нови Орлеан. Но въпреки това, имаше тревожното усещане, че Люсиен бе очаквал някаква реакция от нея, когато тя се наведе над пръстена. Но защо? Никой тук, в Нови Орлеан, не знаеше, че тя носи знака на осъдените престъпници. Или пък не беше така? Някой, вероятно мистериозният посетител, когото не можеше да забрави, бе уредил тя да бъде бързо преместена от затвора в манастира в Руан. Знаеше ли игуменката на манастира в Руан нейната тайна? Карес се бореше със съмнението, че пръстенът не е случаен. Шестото чувство й подсказваше, че Люсиен знаеше, че видът му ще я разтревожи. Когато се оженеха, за нея щеше да стане невъзможно да скрие алената си лилия от Ла Салпетриер. Но, помисли си тя, хапейки долната си устна, тогава те вече щяха да бъдат венчани и тя щеше да е в безопасност. Той можеше да я презира, но тя щеше да има закрилата на името му.