— Сега вървете, деца мои, време е за разходката ви каза сестра Хачърд де Сен Станислас с лека усмивка.
Карес осъзна, че унесена в своите тревожни мисли, не бе чула нищо от това, което бе казала монахинята. По физиономията на нейното добродушно лице тя разбра, че са свободни да вървят.
— Елате, скъпа Карес — тихо й каза Люсиен, подавайки й ръка. — Каретата ни чака долу.
Закрепила крехкото си равновесие, тя му позволи да я изведе от кабинета. Коридорът бе празен и тя осъзна, че Ивон се е изгубила някъде. Какво правеше, напускайки това убежище, за да заживее с мъж, за когото не знаеше нищо? Мъж, който, както твърдеше Ивон, бе считан за самотник от местните жители, а името му бе станало нарицателно за тях. Той бе признал, че животът му едва ли би могъл да бъде определен като примерен, но какво точно бе имал предвид?
Нажеженото до бяло юлско слънце проникваше през жилавите листа на магнолиите в градината, когато те заедно тръгнаха по пясъчната пътека между изрядните билкови лехи, ограничени по краищата си с чемширово дърво. Спокойствието и тишината на градината бяха в пълен контраст с улицата от другата страна на стената. Карес никога не се бе бояла така да напусне някое безопасно място, както когато двамата излязоха на Рю Шартр, където ги чакаше каретата на Люсиен. Тя потръпна леко, щом масивната порта зад нея се затръшна, непроницаема за всякакви натрапници.
— Животът те очаква на улиците на Нови Орлеан, малка моя — каза Люсиен и й подаде ръка, за да се качи в отворената карета, която блестеше на следобедното слънце.
Тапицираните в сиво седалки бяха лукс, който Карес не бе усещала от доста време. Африканският кочияш, облечен в синьо-златна ливрея, плесна с бича си високо над главите на породистите коне с цвят на абанос и те потеглиха по калната улица, все още прогизнала от дъжда. Нови Орлеан имаше субтропичен климат и почти ежедневните дъждове не успяваха да охладят въздуха през знойното лято.
Страхът на Карес при напускането на манастира скоро бе изместен от интерес към колоритния град, който така и не бе успяла да разгледа след пристигането си. Те се движеха към сърцето на града — Плас Роял. По Рю Шартр тя забеляза ниски дървени постройки, повечето от които боядисани в бяло и в пастелни тонове, изградени в стил, които монахините й бяха описали като френско — западноиндийски, с остро наклонени дъсчени покриви, спускащи се над дълбоки веранди, които затваряха първите и вторите етажи. Всичко бе потънало в буйната растителност на Луизиана, надничаща иззад сковаващите я огради. Жаркият въздух бе изпълнен с аромата на плодове и зеленчуци, размекващи се под горещото слънце, както и с уханието на жасмин, рози и други екзотични цветя. Но винаги се познаваше и по-трудно доловимата миризма на пръст, речна вода и гнило.
— Градът е разположен върху площ от дванайсет квадратни мили по брега на реката, така както е бил проектиран от кралския инженер Пиер Лео Блон де Ла Тур през 1722 — обясняваше Люсиен, докато каретата се движеше към Плас Роял. — Улиците, подредени в блокове, са наречени „островчета“ заради канавките, прокарани около тях за отводняване. Нови Орлеан граничи с река, езеро и мочурище. А както вече сигурно сте разбрала, вали адски много. Оттук и необходимостта от канавки или иначе долният етаж на всяка постройка ще бъде отнесен при първия пороен дъжд. Има ров или по-скоро канал, който събира водите от всички канавки. Не е съвсем като в Париж, скъпа, или може би вие сте от някоя друга част на Франция?
Въпросът му сякаш увисна във въздуха. Тя премести поглед върху няколко преминаващи роби, които балансираха върху главите си товари, поставени в кошници, изплетени от приятелски настроените индианци от кипарисовите мочурища.
— Семейството ми е от Лион, мосю — отговори меко Карес, продължавайки да гледа отминаващите роби.
Това, което каза, бе вярно по принцип, защото де Вилие бяха една от най-старите лионски фамилии, а фабриките им произвеждаха най-фината коприна, изтъкана във Франция. Състоянието, натрупано от коприната, както и обширните им имения позволяваха на родителите й да водят охолен живот във Версайския двор.
— Може би те се занимават с търговия на коприна? — попита той.
— Може и така да се каже, мосю — отвърна тя с ирония.
— Но моля ви, скъпа, та ние сме сгодени. Веднъж вече ви казах, че изпитвам истинско удоволствие, когато чувам името си, произнесено от устните ви. Наистина. Отсега нататък не съм мосю, а Люсиен — поправи я той с лека въздишка.
— Да… Люсиен — прошепна тя с едва чут глас, който предизвика леко затопляне по тялото му.
Какво му ставаше, си помисли той с отвращение. Това крехко девойче можеше да накара пулса му да забърза с едно-единствено произнасяне на неговото име. Как ли биха се смели някои от дамите, били от време на време негови умели партньорки в любовната игра, на това, че блестящият Люсиен Сен Амант е сразен от нещо толкова тривиално.