— Какво още искате да знаете… Люсиен? — попита Карес, а коремът й се сви на топка. По-добре да се свърши с това веднъж за винаги, да се овладее положението с няколко полуистини, си помисли тя, стиснала ръце в скута си.
— Кои са любимият ти цвят и аромат? — бе неговият въпрос, който приятно я изненада.
— Но… не разбирам — запъна се тя, обръщайки се към него.
— Как бих могъл да ви купя парфюм или някой друг подарък, с който всеки жених трябва да зарадва своята невеста, без да познавам вкусовете ви? — смъмри я нежно той с добронамерен поглед в тъмните си очи.
— Предпочитам уханието на момината сълза, а любимият ми цвят е роза а ла Помпадур — отговори Карес, назовавайки розовото, кръстено на името на любовницата на крал Луи.
От толкова време никой не се бе интересувал от нейните предпочитания. Разговорът за парфюми и модни цветове й напомняше болезнено за мигове от живота, които сега й се струваха отдалечени цяла вечност от Нови Орлеан, макар оттогава да не бе изминало много време.
— О, мисля, че ароматът на момината сълза наистина ви допада. Но как би могла една бедна девойка от Лион да знае кой е най-модният цвят във Версайския двор? — попита Люсиен с лека острота в дълбокия си тембър.
Карес отвърна поглед, като търсеше правдоподобно обяснение, осъзнавайки, че почти се е издала. Какво наистина можеше да знае едно просто провинциално момиче за тези неща? Тя чувстваше как той очаква отговора й като хищна котка, която си играе с жертвата си, наслаждавайки се на удоволствието. Беше почти ясно, че Люсиен се досеща, че тя не е такава, каквато изглежда.
— Както споменах, моето семейство търгува с коприна и не би могло да не е наясно с най-популярния сред благородниците цвят. Той много се търсеше — отговори тя и се обърна към него с усмивка, която можеше да бъде определена като триумфална.
— Добре, скъпа моя — каза той. Удоволствие и признание се четеше в завладяващите очи, които срещнаха погледа й. — Трябва да проверим дали мадам Сесил има коприна с този цвят за рокля.
— Мадам Сесил?
— Тя ще приготви чеиза ви. Магазинът й на Рю Роял е най-добрият в Нови Орлеан. Освен това тя е дама със свободни разбирания, една от жените тук с разкрепостена представа за цветовете. Ще откриете, че много от нашите занаятчии и майстори са хора със свободни разбирания. Те са получили определен статут в нашата общност, а някои от тях имат дори свои собствени роби — обясняваше той, докато каретата минаваше край енорийската църква „Сен Луи“.
— Чух за тях — отвърна Карес, гледайки обгорената трева на площада. — Те били изоставени метреси на френски благородници. Както и деца, произхождащи от подобни връзки, доколкото разбрах.
— Доста добре си информирана за човек, прекарвал времето си зад стените на манастира — подхвърли той шеговито.
— Приятелката ми Ивон излиза няколко пъти с годеника си Пиер. Тя ми разказва за всичко и най-вече за новите клюки — каза тя, хвърляйки закачлив кос поглед.
— Разбирам — промърмори той. — И каза ли ви всичко за мен?
— Може би.
— Не вярвайте на всичко, което чувате, скъпа. Освен това, аз сам пръв си признах, че не съм светец. Външността подвежда понякога, не помните ли? Открих, че маската, която хората носят, много рядко има нещо общо с това, което е в сърцата им. — Той отвърна за миг очи, но не и преди тя да забележи меланхоличната сянка в погледа му.
— А какво се крие във вашето сърце? — гласът й прозвуча като лека въздишка във въздуха.
— Боя се, че това е мрачно място, Карес — отговори той, а след това смени тона си. — Стига толкова меланхолични приказки. Вижте какво искам да ви покажа — посочи й той една двуетажна къща, боядисана в светлосиньо, пред която тяхната карета току-що бе спряла. Всеки от блестящите с истинското си стъкло прозорци имаше кепенци в тъмносиньо. Много от къщите в Нови Орлеан все още имаха ленени платна вместо стъкло.
Тя се почувства глупаво заради желанието си да чуе, че сърцето му е преизпълнено с любов към нея. Беше абсурдно да очаква да чуе нещо подобно от човек, с когото едва се познават. Браковете във Франция често биваха уреждани, без някой да се интересува особено за чувствата на мъжа и жената. Целесъобразността и състоянието, както и социалният статус бяха решаващи в подобни случаи. Обезсърчена, тя си помисли, че не е донесла нито едно от тези неща на Люсиен. Защо ли бе пожелал тя да стане негова съпруга?