— Е, какво мислите? — попита той. Думите му разкъсаха потока на мислите й.
— Чудесна е, но защо спираме? — отговори тя, насилвайки се да се усмихне леко.
— Мислех си, че ще ви се иска да видите как ще изглежда градската ви къща, след като се омъжите. Естествено през летните горещини аз прекарвам по-голямата част от времето си в Сан Рьогре — моята плантация при реката извън града — обясни той, слизайки грациозно от каретата, и след това се обърна, за да й помогне, като й подаде ръка.
— „Без разкаяние“ колко странно име — прошепна тя, усещайки как пулсът й се ускори при допира на пръстите му.
— Това бе житейското мото на баща ми, той искаше да изживее всеки ден пълно, без притеснения, без да се интересува какво биха казали другите, така че когато дойде време за последния му дъх, да не се разкайва са последствията — й каза Люсиен с отнесено изражение на блесналото си лице, сякаш старите спомени го бяха отдалечили от нея.
— Той трябва да е бил много смел човек — каза тя, докато той я водеше през верандата към високата двой на врата.
— Такъв беше — отвърна Люсиен кратко, отваряйки тежката входна врата.
Те влязоха в дълга гостна, обхващаща цялата ширина на къщата. Буйната растителност на задната градина се виждаше през френските прозорци в дъното. Широки кипарисови дъски блестяха под краката им от непрекъснатото лъскане. През отворените врати се виждаха четири стаи, по две от всяка страна на фоайето. Това бе едно тихо, хладно убежище от изгарящото слънце на улицата.
— М’сю, моля да ме извините, но бях в кухненската пристройка — заговори един глас с патоса на африканските роби и те чуха тихи стъпки по пода. От мрака на помещението се появи стройна, грациозна жена на средна възраст, облечена в светлосин муселин. Бялата й престилка беше също толкова колосана и безупречна, колкото и тюрбана, вързан в две високи точки над издълженото й, скулесто лице с цвят на кафе със сметана. Карес се обърна, за да я поздрави и тогава жената спря, вдигна ръка, а кадифено кафявите й очи се изпълниха с изумление и неверие.
— Господи, м’сю, да не сте съживил мъртвите?
Изпълненият с искрен страх въпрос на жената увисна в неподвижния влажен въздух като една от прашинките в слънчевия сноп, процеждащ се през френските прозорци.
4.
— Това е моята годеница Карес дю Вилие, Доминик — каза Люсиен с едва доловима заплаха в студения си, строг глас. — Тя е гостенката, за която ти говорих.
— Да, м’сю — успя да каже жената с напрегнат глас, без да сваля очи от Карес.
— Скъпа, това е Доминик, моята икономка тук и в Сан Рьогре. В плантацията имам и една готвачка — Зои. Тя ръководи слугите докато отсъствам.
— Добър ден, Доминик — каза Карес с лека усмивка. — Сигурна съм, че ще мога да науча от теб много неща за това как да бъда господарка на плантацията. Трябва да поговорим за двете домакинства след сватбата ми с мосю Сен Амант.
— Да, мамзел — отговори меко Доминик. — Простете ми изумлението, но вие приличате на една жена, която познавах преди много време. В полумрака за миг ми се стори, че сте дух.
— А тази жена в Нови Орлеан ли живее? — попита Карес любопитно, въпреки че усети безпокойството, което причиняваше на Люсиен тази тема.
— Тя е мъртва, мамзел — отвърна Доминик, обърна се и се отдалечи с плавна походка към френския прозорец в дъното на стаята.
— Не й обръщай внимание. Тя служи на семейството, откак е пристигнала с майка си от Сен Доминик преди много години. Боя се, че сега, когато майка й е мъртва, тя е поела покровителска роля спрямо семейството — обясни Люсиен. — Елате в градината за нашата закуска. Нали обещах на добрата сестра, че ще се храните. След това ще ви разведа из къщата.
— Дали сестра Хачърд де Сен Станислас е предполагала, че ще закусим с вас тук насаме? — попита Карес с немирна усмивка, позволявайки му да я разведе из стаите, обзаведени с изискани мебели, каквито можеха да се открият и в парижките салони.
— Това, което не знае, не може да разтревожи добрата сестра — каза той и се усмихна дяволито по начина, който тя бе заобичала, и това смекчи печалното изражение на неговото красиво, но меланхолично лице.
Отлично поддържаната градина бе отделена от основната сграда чрез кухнята, над която бяха разположени малките апартаменти за младите неомъжени гости, а до нея бе крилото за слугите. Дъбовете и магнолиите засенчваха каменните плочи на пода, ароматът на портокалите и прасковите се примесваше със сладката миризма на маслиновите храсти и преплитащите се стъбла на жасмина. Банановите дървета спускаха дългата сянка на изумрудените си листа върху бронзовия слънчев часовник, поставен върху три мраморни херувимчета в средата на градината. Това бе едно интимно, уединено убежище в центъра на града. Орнаментирана желязна маса и столове бяха поставени под разпръсналите клони на гладкостволна мирта, пищно отрупана с наситенорозови цветчета.