Беше просто чудесно и толкова необичайно за това диво място. Но в къщата се бе настанила самотата, сякаш това не беше дом, а просто набор от мебели, размишляваше Карес, обикаляйки първия етаж. Той говореше малко, сякаш интересувайки се повече от нейната реакция при вида на интериора, нещо, което скоро започна да я изнервя. Докато се изкачваше по стръмната вита стълба към втория етаж, тя усети едно определено чувство на потиснатост, което се опитваше да я завладее. Люсиен бе толкова смълчан, така далечен, че тя започна да се чуди дали не беше казала нещо, което да го е обидило. Скоро усети, че й се иска вече да е време да тръгват за шивачката. Не че мисълта за това посещение, където трябваше да прикрива белега си, я радваше особено, но възможността да избяга от натегнатата атмосфера, настанила се между тях по време на обиколката из къщата, й се струваше почти желана.
— Това ще бъде вашата стая — обяви той отсечено, сочейки стаята от дясно.
Висок таван, просторен френски прозорец към задната веранда — тази стая имаше определено мъжко излъчване, което подсказа на Карес, че това е неговата спалня.
— Чудесна е — каза тя, не знаейки какво да добави.
Нима я бе довел тук, за да я прелъсти преди сватбата, си помисли без особена причина, но и без тревога. Ако бе така, то той явно не бързаше да я омае, защото седеше в далечния ъгъл, вгледан в нещо на бюрото.
— Вярвате ли в съдбата, Карес? — той се обърна към нея с напрегнато изражение върху решителното си лице и със странна болка в дълбочината на очите му.
— Може би. Наистина не съм съвсем сигурна — призна тя с леко свиване на раменете. Какво бе намислил.
— Ах, горкото ми момиче, чудя се защо ли се съгласихте да се омъжите за мен — каза той с изкривени в гримаса чувствени устни, прекосявайки стаята с няколко гъвкави крачки, за да застане пред нея.
Погали бузата й с върха на пръстите си, отмятайки едно заблудено кичурче, завило се близо до устните й. Бавно проследи очертанията на сочната й долна устна, гледайки надолу към нея с неразгадаемо изражение в бездънните си тъмни очи, които сякаш я притегляха, омагьосвайки я със силата на своята воля.
Като че топъл мед се разля по вените й, изпълвайки я с успокояваща топлина, която приспиваше всяка съпротива. Знойният въздух, изпълнил стаята, сякаш ги държеше в прегръдката си, времето бе спряло, не съществуваше нищо друго, освен пространството, в което се намираха. Поглеждайки в очите му, тя потръпна от наслада при допира му и усети нарастващото желание, когато той прокара пръсти по устните й. Искаше от него нещо повече от докосването на ръката му. Тя искаше да усети устните му, изгарящо притиснати към нейните, вкуса им по езика си.
— Желая те, моя сладка Карес, искам да опитам медения вкус на устните ти, да почувствам допира на копринената ти кожа. От първия миг, в който те видях, знаех, че ще стигна дотук, нуждая се от теб твърде много. Не би трябвало да ти казвам това, защото така ще ти дам очевидно предимство във връзката ни. — Изричането на тези думи определено му костваше много.
— Не ни очаква дуел — каза тя с дрезгав шепот, навеждайки глава над неговата.
— А така ли е наистина, мила? — прошепна Люсиен, и езикът му повтори пътя на пръстите.
С едно движение тя се оказа в прегръдките му, устните му бяха върху нейните, попиващи мекотата им и изискващи взаимност. Като листенцата на цветче, разтварящо се на лъчите на утринното слънце, нейните устни се разделиха, зовяха го, позволяваха му да проникне в тях.
Усещайки взаимността й, езика й, който отчаяно търсеше неговия, той разбра, че собствената му страст се е разгоряла до такава степен, че трябва да се бори, за да я контролира. Опитът му в секса, който бе използвал при другите си завоевания, за да преодолее всяка съпротива, сега го отврати като евтина измама, защото той разбра, че тази крехка, тръпнеща в очакване жена се различаваше от всички останали. Не ставаше въпрос просто за невинността на Карес; чувствата, които изпитваше към нея, бяха по-различни. За пръв път в живота си Люсиен долови едно ново усещане — срам. Знаеше, че да продължи това, което бе започнал, ще е низко, защото тази чувствителна жена му имаше доверие. Той бе решил да вкуси от сладостта на Карес преди техния брак, като я прелъсти тази вечер. Бяха му се насъбрали доста безсънни нощи заради страстта му към нея. Нямаше намерение да чака три седмици до деня на сватбата. Люсиен Сен Амант не чакаше за нищо. Но нещо се бе случило, когато той погледна в тези изразяващи пълно доверие сиви очи, а тя протегна ръце, за да ги обвие около врата му. Сякаш се бе погледнал в огледало. Огледало, което отразяваше егоистичен, служещ само на себе си развратник. Изведнъж той поиска да бъде всичко онова, което Карес виждаше, когато го погледнеше. Пожела да бъде рицарят в блестящи доспехи, който тя вярваше, че е; спасителят, дошъл да я избави от кошмара, в който се бе превърнал животът й.