— Трябва да вървим, скъпа моя, докато все още имам силата да ти устоя — прошепна той дрезгаво до копринената трапчинка на шията й, отдръпвайки се от изгарящото изкушение на устните й.
Люсиен свали ръцете й от врата си и задържа китките и със силните си пръсти, а след това повдигна нежните и длани към устните си, преди да отстъпи от това, което желаеше повече от всичко съвършенството на стройното й тяло, красотата на овалното й лице.
— Ти си по-силен и по-опитен от мен — каза тя с усилие, но без да се опитва да прикрие, че тя също го желае непреодолимо.
За един кратък миг, притисната до сърцето му, тя изпита привързаност към него и искрата на надеждата, че може би и за нея е останало малко щастие в тоя свят след всичко, което бе преживяла, проблесна отново.
— Смелостта и откровеността, които виждам в очите ти, ме изпълват с преклонение, малка моя — каза той с леко потрепващ глас. Болката и меланхолията в тъмния му поглед се засилиха, докато се взираше в лицето и, сякаш се стараеше да запомни всеки негов фин детайл.
— Любов моя — въздъхна тя и една лека усмивка се появи на устните й, все още горещи от неговите целувки. — Благодаря на Бога, че ни позволи да се срещнем, защото аз наистина бях загубила всякаква посока и надежда, когато стъпих на пристана през първия си ден в Нови Орлеан.
— Казват, че пътищата на съдбата са неведоми — промърмори той, отвръщайки поглед, а в мъжествения му глас се появи шеговита нотка.
— Не… не разбирам — заекна тя, разбирайки, че думите му носят и скрит подтекст, който не можеше да схване.
— Независимо от това какво си чула за мен, знай едно, скъпа Карес — аз искам да бъда това, което ти си мислиш, че съм. Ще се грижа за теб и ще те обичам до края на дните ни заедно. Кълна се в това. — В гласа му имаше решителност, която никога преди не бе долавяла. Вглеждайки се в тези магнетични очи, тя забеляза болка, която я прониза и разтърси.
— Не ме е грижа какво говорят другите — увери го Карес, срещайки погледа му с нежните си сиви очи. — Това, което сме били, преди да се срещнем, е минало. Животът ни започва отново днес, затова нищо, което се е случило преди, няма значение.
— Ах, мила, защо всичко не беше толкова просто? — каза той тъжно, поклащайки тъмнокосата си глава. После отмести погледа си и потъна в стари спомени, за които тя не знаеше нищо.
Карес нямаше представа колко време бе стоял така, но почувства до мозъка на костите си, че тези спомени представляват по някакъв начин заплаха за тяхната връзка. Само звънът на църковната камбанария от Плас Роял, отмерващ часа, успя да го измъкне от вцепенението. Потръпвайки леко, сякаш за да се отърси от меланхолията, той се обърна към нея, протегна ръка и я поведе надолу към първия етаж.
— Тръгвате ли, м’сю? — се чу някъде от полумрака до френския прозорец мекият глас на Доминик.
— Мадмоазел де Вилие има час при мадам Сесил — отговори Люсиен. — Кажи на Паскал да докара каретата.
— Да, м’сю — отвърна тя. Тъмнокафявите й очи все така не слизаха от лицето на Карес. Сякаш видът на младата жена я бе омагьосал.
— Върви, Доминик — напомни й той кратко. Икономката изчезна през френския прозорец, а Люсиен махна на Карес да го последва в предния салон, където щяха да изчакат каретата. Тя използва възможността да огледа помещението, което бе зърнала само за малко, преди да се качат на втория етаж. Бе затъмнено и изпълнено със сенки, защото дървените кепенци бяха дръпнати, почти залостени, за да спрат безмилостното следобедно слънце. Но дори в този полумрак погледът й бе привлечен от един портрет на мраморната поличка на камината. Той беше на млада жена, облечена според модата отпреди двайсет години, но не дрехите, а очите й заинтригуваха Карес. Те бяха големи и тъмни, изпълнени със странна тъга. Тя бе сигурна, че тя е роднина на Люсиен, защото между тях имаше поразителна прилика, особено в меланхоличните абаносови очи и пълните, чувствени устни.
— Коя е тази красива жена на портрета? — се поинтересува Карес, по-скоро за да наруши проточилото се мълчание, отколкото от любопитство.
— Габриел Сен Амант, по баща де Клюе. Това име говори ли ти нещо?
— Не, но тя е член на семейството ти, нали? — попита Карес, стресната от намръщеното изражение на красивото му лице. Още веднъж усети, че той играе с нея някаква странна игра, в която само той знае правилата.
— Тя беше моя майка — отговори Люсиен с равен, контролиран глас. — Баща ми поръча портрета на един парижки художник, когато бях на осем години.