— Какво има? — попита загрижено Ивон, щом чу, че Карес се смее странно изнервена, докато сълзи потекоха по страните й.
Набързо, опитвайки се да се вземе в ръце, тя разказа на своята приятелка за историята на двете рокли и за нейното решение да започне брака си, без над нея да тегне сянката на нейната предшественица — първата мадам Сен Амант.
— Ти не си виновна, скъпа. Толкова е ужасно да носиш сватбената рокля на първата му съпруга — въздъхна Ивон, потрепвайки леко. — Роклята, която си избрала вместо нея, е прекрасна, въпреки че е била шита първоначално за маркизата. Ще бъдеш толкова красива в нея, че твоят Люсиен ще забрави за странното си желание, още щом те види да се приближаваш към него в църквата — я убеждаваше тя с приятелска усмивка, мислейки си, че е цяло щастие, че е срещнала нежния и непретенциозен Пиер.
Докато помагаше на Карес да прибере косата си назад в кок под дантелената шапчица, хваната с две копринени стръкчета момина сълза, Ивон осъзна колко нежни и изтънчени бяха чертите на нейната приятелка. С перлените обеци и перлената огърлица около врата си, тя изглеждаше така, сякаш е грандама от Версайския Двор, и младата жена се почуди за пореден път какъв точно бе истинският произход на Карес.
— Коприната е толкова фина — въздъхна Ивон, когато приятелката й се изправи, облечена в ефирната си риза. Карес носеше копринени чорапи с бродирани по тях лилии, хванати със сребърни жартиери с малки розетки. Тя бе обута в копринени обувки със стройни тънки токчета. Всичко това бе от най-доброто парижко качество. — Твоят Люсиен не се е скъпил, пък и нали Пиер ми каза, че той е най-заможният мъж в Нови Орлеан след маркиз дьо Водрюл.
Намествайки роклята с цвят на слонова кост върху обръчите на кринолина, покрити от копринена фуста и от втора фуста от тафта, Карес за пръв път от оня студен ноемврийски ден, в който я закараха в затвора Ла Салиетриер, се почувства като самата себе си. Усещането за едно друго място и време сякаш покри раменете й точно като украсения с дантела корсаж. Искаше й се само да има голямо стенно огледало като това на мадам Сесил, за да може да се огледа, но то явно не й беше необходимо, тъй като изуменият поглед на Ивон бе достатъчно красноречив.
— О, Карес, приличаш на принцеса! — възкликна тя.
— Благодаря, скъпа Ивон. Не ми е необходимо огледало. Ако изглеждам и наполовина толкова добре, колкото казваш, ще бъда щастлива — каза Карес с въздишка и се замисли за баща си и за тази странна сватба, на която нямаше да присъстват никакви роднини, нито лели, нито чичовци, нито братовчеди. Майка й и брат й бяха умрели при епидемията от едра шарка в Париж, докато тя беше далеч от тях в манастирското училище в Лион, но баща й трябваше сега да е до нея, да върви с нея по пътеката и да даде ръката й на Люсиен. Изтривайки една сълза, тя отхвърли тази мисъл от съзнанието си. Днес тя щеше да започне нов живот с ново име. Нямаше да живее повече с миналото.
Допирайки шишенцето с парфюм от момина сълза до шията и китките си, преди да си сложи дантелените ръкавици без пръсти, Карес реши да не позволи нищо да развали този ден. Тя бе изтърпяла толкова много, за да пристигне в тази непозната екзотична страна. Борбата за оцеляване й бе доказала, че е силна, че би могла да се справи с всичко, което застане на пътя на брака й. Независимо от всички премеждия, които можеха да се появят след церемонията, тя вече нямаше да бъде безпомощното „момиче за изправление“, подхвърляно от безмилостната съдба. Тя щеше да бъде мадам Сен Амант. По-късно Карес щеше да си спомня за тези свои мисли, поклащайки глава, отчаяна от наивността си, но този следобед, след като взе сватбения си букет от розови пъпки, жасмин и розмарин, тя изтича навън да посрещне своето бъдеще с ентусиазма и надеждата на невинно младо момиче.