Люсиен притисна своята съпруга към гърдите си, галейки леко разбърканите й коси, които блещукаха като сребро на бледия отблясък на свещите. Той бе разтърсен до дъното на душата си. Често се бе наслаждавал на красиви жени в леглото, но си беше мислил, че след Аурора сърцето му е закоравяло дотолкова, че никога повече няма да може да обича. И все пак тази вечер не се бе появила и мисъл за нея, нямаше го страхът от прекомерното увлечение, защото сърцето му бе следвало своя собствен път, нямащ нищо общо с логиката и самосъхранението. Когато бе погледнал към тези големи, невинни сиви очи, изпълнени единствено с почуда и доверие, той бе усетил как сърцето му се предава на тази крехка жена. Тръгнал на поход, за да я покори, той самият бе капитулирал, защото тя бе открила начин да премине през преградата, която бе поставил около най-съкровеното у себе си.
Взирайки се през мъглата на мрежата в полумрака на стаята, Люсиен видя назад във времето една красива жена, която го бе довела почти до ръба на умопомрачението, което той винаги се бе боял, че е наследил от своята бедна, сломена майка. Той бе обичал Габриел с всяка своя фибра, точно като Жак Сен Амант. Накрая тая любов бе разрушила добрия, силен мъж, какъвто знаеше, че е бил неговият баща. Беше добил непосредствено впечатление от това, което любовта може да направи с един мъж, си мислеше той, присвивайки очи, загледан в красивото лице на Карес, която се бе сгушила в него, изразявайки пълно доверие. Тя никога не трябваше да разбира колко много означава за него, защото това можеше да се превърне в оръжие, с което да съсипе живота му. Не можеше да спре да мисли дали Карес е способна на нещо такова. Животът го бе научил недвусмислено на какво са способни жените, когато става въпрос за отношенията им с мъжете.
Карес не знаеше дали някакъв определен шум я бе събудил, но изведнъж тя се оказа будна, лежаща сама под огромния балдахин. От прозорците, които гледаха към улицата долитаха звуците на музика и пеене, прекъснато от мъжки викове. Карес седна върху чаршафите и се пресегна за нощницата си, просната до един от краката на леглото. Тя облече дрехата през глава и отмести предпазната мрежа, за да види Люсиен, облечен в дълъг копринен халат в бордо, запътил се към френския прозорец, който свързваше стаята с предната веранда. Кепенците на прозорците бяха широко отворени, а пердетата дръпнати.
— Какъв е този ужасен шум? — попита Карес, обувайки сатенените си пантофки с висок ток в цвят на слонова кост.
— Тук има такъв обичай за първата брачна нощ. Charivari е шеговита серенада, свирена фалшиво, докато тълпа, от най-пияните гости и отрепките от пристанището, подхвърля доста непристойни шегички. Младоженците трябва да се покажат и да им дарят нещо за ядене и малки подаръци — обясняваше Люсиен, наблюдавайки разрастващата се тълпа пред градската му къща. — Очаквах го, след като съм вдовец, който се жени за млада невеста — добави той кисело.
— И защо? — се поинтересува внимателно Карес, заставайки до него.
— На вдовица или вдовец винаги се правят серенади. Понякога подмятанията могат да станат доста груби — каза той ядосано. — Горе главата, скъпа съпруго, не им обръщай внимание. Трябва да се покажем на верандата, докато Доминик и Паскал ги обслужат и им поднесат подаръците, иначе няма да си тръгнат.
Сресвайки набързо косата си, Карес наметна кремавия си пеньоар с извезаните сребристи цветчета на момина сълза. Застанала заедно с него до френския прозорец, тя бе посрещната от възхитените погледи, които мерна, преди двамата заедно да излязат на верандата, придружени от ликуващия рев на тълпата.
В ръцете на някои от мъжете искряха запалени факли и от тях политаха малки въгленчета в тъмносиньото кадифе на нощното небе. Входната врата се отвори и Доминик започна да раздава чаши с червено вино и с местната ананасова бира, приготвена с горена захар, карамфил и ориз. Следваше я Паскал, който подаваше торбички с тютюн. Нов изблик на радост последва появата на двамата слуги.
— Благодаря, приятели мои — обърна се Люсиен към тълпата. — Споделете нашата радост в нощта на сватбата.
Карес се усмихваше на възгласите и наздравиците за нейната хубост. Това беше пияна, но приятелски настроена тълпа. Когато стисна ръката на Люсиен и погледна надолу, тя забеляза фигурата на добре облечен мъж, който стоеше встрани от останалите. Светлината от факлата, която държеше човека, застанал до него, привлече вниманието й към високата му, елегантна фигура. Погледът й бе уловен от надменността в неговите студени, кехлибарени очи, които я пронизваха. Тя видя как надменността бе изместена от изненада, а след това от странен копнеж. Той носеше красиво леденосиньо елече от коприна и бричове, сякаш изпълняваше длъжност в Двора, а на главата си бе сложил напудрена перука, хваната отзад на опашка с широка копринена панделка. По издълженото му, аристократично лице нямаше и следа от мекушавост. От него се излъчваше по-скоро студена и плашеща самоувереност. Карес леко потрепери, отвръщайки очи от арогантния му сега поглед.