— Моля те, налей малко мляко в паничката на Бланш — каза Карес на Доминик, дочула от кошницата слабо мяукане.
— Вече налях на котенцето, мадам. Докато спяхте. Заведох го долу в градината. Получи купичка мляко и няколко пресни скариди в кухнята. Но тъй като не мога да го наблюдавам непрекъснато, върнах го обратно в кошницата — обясни Доминик.
— Благодаря, много си досетлива — й каза Карес с усмивка на благодарност.
— Хубаво е, че пак си имаме животинче у дома. Мадам Габриел имаше куче и няколко котки. Тя изглежда се чувстваше по-уютно с животните, отколкото с хората, но пък и нейните животинчета никога не й отвръщаха със зло и я приемаха такава каквато беше. Разбира се, когато мадам Аурора бе господарка тук, в къщата, не се допускаха никакви животни — призна Доминик, а в очите й отново се появи сянка. После, изведнъж разбрала, че е казала твърде много, тя смени темата. — Наредих на Паскал и на коняря Раймонд да донесат тук, горе, съдове с вода. Помислих си, че ще искате да се изкъпете, мадам.
— Да, би било чудесно — кимна Карес. — А твоите банички са изключително вкусни.
Искаше й се да попита защо Аурора не бе допускала животни в къщата, припомняйки си казаното от Люсиен, че имал куче на име Бруно в Сан Рьогре, но се притесни, че би могла да прекали в любопитството си.
— Благодаря, мадам — Доминик махна на Паскал и Раймонд да донесат медните съдове с водата. Те влязоха, отвърнали поглед от леглото, закрито отново с мрежата. Измъкнаха пиринчената вана иззад един параван, напълниха я бързо и излязоха. Доминик наля в хладката вода благоухания и скоро стаята се изпълни с аромата на лилии. На едно столче до ваната бяха поставени ленени кърпи и калъп френски сапун.
— Изглежда чудесно — въздъхна Карес, измъквайки се първо от леглото и от копринената нощница, забравила за белега. Тя почувства как очите на Доминик се спряха за миг на него, после бързо се отместиха. Е, все някога трябваше и това да стане, си помисли Карес, тръсвайки рамене, докато Доминик разстилаше дългата й коса извън ваната, за да не се намокри. Тази жена бе нейна лична прислужница, а сега, когато Люсиен знаеше за белега, нямаше причина да продължава да го крие от Доминик.
— Ти беше ли прислужница на Аурора? — попита Карес, докато се сапунисваше. Бе решила да си държи езика, но не можеше да контролира любопитството си.
— Да, мадам, както и на майка му, макар че по онова време бях много млада. Мосю Жак ми нареди да се грижа за бедната мадам Габриел, след като моята майка умря от едра шарка — каза Доминик и изля малко чиста вода върху Карес, за да измие пяната.
— Защо винаги говориш за неговата майка, сякаш нещо около нея не е било наред? — се поинтересува Карес, тъй като прислужницата за втори път споменаваше майката на Люсиен по този начин.
— Защото тя беше луда, напълно не на себе си — обясни Доминик на шокираната Карес. — Мадам Габриел почти не говореше, живееше в един изцяло неин свят. Предполагам, че в него се чувстваше по-щастлива, място, в което няма спомени.
— И колко време бе в това състояние? — попита Карес изненадана.
— През целия си живот, поне откак я видях за пръв път. А в града се говореше, че била такава още от пристигането си в Нови Орлеан.
— Колко ли ужасно е било това за моя съпруг — каза Карес меко, стана от ваната и стъпи на ленената кърма, която Доминик бе поставила върху широките кипарисови дъски на пода.
— М’сю, точно като своя баща, закриляше непрекъснато майка си. Не даваше и дума да се издума против нея. Той непрекъснато се биеше, за да защитава нейната чест в училището на капуцините. Децата са толкова жестоки, госпожо — отвърна Доминик.
— Да, наистина са жестоки понякога — съгласи се Карес, мислейки си с тъга за малкото момче, което се бе било за честта на своята майка и срещу подмятанията на другите деца. Остра болка прониза сърцето й, докато се бършеше с ленената кърпа. — Значи нейното състояние не беше тайна за никого?
— Нови Орлеан е малко градче, а беше и още по-малко, когато м’сю беше дете. Мосю Жак се опита да предпази мадам, като я изпрати в Сан Рьогре, но му се налагаше да идва в града и тогава не можеше да остави само слугите да се грижат за съпругата му въпреки че една от бях беше майка ми. Трябваше да дойдем с тях в Нови Орлеан.