— Сигурно е бил невероятно добър човек, за да се грижи така за една жена, която не е била съвсем на себе си — каза Карес.
— Казват, че мосю Жак се влюбил в съпругата си, още щом я видял за пръв път. Той беше силен мъж, който винаги пазеше едно нежно кътче в сърцето си за безпомощните, като бедната мадам. Тя често беше по-скоро негово дете, отколкото негова съпруга.
В гласа на Доминик се появи странна нотка. Тя спря и се вгледа през прозореца, сякаш за да види нещо болезнено, което лежеше в миналото. После, връщайки се отново в настоящето, тя продължи:
— Мисля, че точно от господаря мосю Люсиен се научи да се грижи за тези, които се нуждаят от него. Като неговата бедна майка. За съжаление, състраданието му изчезна след първия му брак — каза Доминик почти гневно, а в кафявите й очи се появи сянка. — А после, след тази трагедия, той стана твърд и заживя според семейното мото — без да се разкайва за нищо, което е направил през последните няколко години.
— Какво имаш предвид, Доминик? — попита Карес изумена.
— Вашият халат, госпожо — Доминик й подаде кремав копринен пеньоар. — Моля ви, не обръщайте внимание на последните ми думи. Нямам правото на мнение по тези въпроси. — Гласът на жената потрепери, докато подпъхваше дрехата под дългите коси на Карес.
— Благодаря — каза Карес, след като коприната се плъзна по голото й тяло. — Разбира се, ако пожелаеш, аз няма да кажа нищо на господина, но искам да се чувстваш свободна да говориш пред мен. Имам толкова много да уча от теб за управлението на Сан Рьогре. Надявам се, че ще мога да разчитам на помощта ти.
Седнала пред масичката до огледалото, тя срещна, погледа на Доминик, отразен в него.
— Можете, мадам — отвърна жената и започна да разресва дългите кичури на Карес с посребрена четка.
— Ти си свободна, Доминик. Аз ще среша косата на мадам — прекъсна ги плътен, леко дрезгав мъжки глас. — Мъжете могат да дойдат за ваната по-късно.
Обръщайки се, Карес видя силуета на високата, жилеста фигура, застанала на отворения френски прозорец, водещ към градинската веранда. Слънцето светеше в гърба му и засенчваше лицето му. Тя се запита откога ли стои там и какво точно е чул?
— Да, господине — отговори Доминик. Остави четката на тоалетната масичка и напусна стаята с грациозна, плъзгаща се стъпка.
— Не, скъпа — възпротиви се Люсиен, щом Карес понечи да стане. — Изглеждаш толкова хубава, а аз обещах да среша тази невероятна коса.
С гъвкави крачки той се озова зад нея. Взе четката и започна да я прокарва по нейните кичури с дълги движения, докато очите му се любеха с нейното отражение в сребърното огледало.
— Къде беше? — попита тя с гърлен глас, почувствала как първите признаци на желанието се надигат в нея с всяко движение на четката.
— Уреждах нашето преместване в Сан Рьогре. Знам, че е против обичая да напускаме съпружеската стая толкова скоро, но в Нови Орлеан върлува треска и аз искам ти да си на сигурно място, в плантацията нагоре по реката — обясни той.
— Кога тръгваме? — попита пак, потръпвайки леко, когато той остави четката и започна да масажира внимателно слепоочията й с дългите си пръсти.
— Боя се, че скоро — след два часа. Трябва да тръгнем възможно най-бързо. На пристана вече е настъпила паника и всеки, който има имение извън града и приятели там, бърза да наеме първата лодка, която се държи над повърхността. Колкото и да ми се иска, няма да можем да прекараме следобеда любейки се. Доминик ще събере твоя багаж, а Паскал — моя. Паскал и Раймонд ще останат тук, за да се грижат за къщата. Робите явно не са толкова податливи към треската колкото французите. В града ще останат само отрепките, домашните слуги, пазещи господарските къщи, и няколко държавни служители, заедно със свещениците и благонравните сестри урсулинки.
Карес почувства как сърцето й се стяга при мисълта за манастира, който я бе дарил със закрилата си и който сега щеше да се превърне в лазарет за болните, поддържан от сестра Ксавиер и нейните билки. Сирачетата, помисли си тя, също щяха да останат лице в лице с ужаса на треската, защото това наистина щеше да е ужас, както бе разбрала от историите за предишните епидемии.
— Не бъди толкова изплашена, скъпа. Ще се погрижа да си в пълна безопасност — увери я Люсиен и нежно я обърна така, че да го погледне.
— Не за себе си се страхувам, а за сестрите и за децата, които ще останат с тях — отвърна тя с тъга в сивите си очи.
— Със сестрите урсулинки те ще бъдат в добри ръце, защото са минали през много от тези летни епидемии. Трябваше да притисна свещениците да отменят забраната, за да можем да се оженим по-рано, скъпа. Лудост е да се стои тук по време на треската — каза той намръщен, с лице, превърнато в мрачна маска.