Този път нямаше болка, само невероятното усещане, което се разрастваше в нея, докато накрая останаха само сетивата. Ноктите й се забиха в кожата му, когато страстта й се изтръгна от нейния контрол, издигайки се все по-високо и по-високо. Нищо не съществуваше, нищо нямаше значение, освен техните две тела, които отдаваха и приемаха в екстаз насладата от едно несравнимо усещане.
Те се бяха изгубили в извисяващата се спирала на щастието, когато се разнесе първият камбанен звън, отброяващ дванайсет на обяд, в контраст с техните стонове на удоволствие. В мига на върховното усещане църковната камбана престана да звъни над града, сигнализирайки за бързо изтичащото ценно време.
Те лежаха отпуснати, а дишането им все още беше учестено, докато се наслаждаваха на краткия миг на удовлетворение и приятна възбуда. Силата на усещането и мисълта, че страстта се е изплъзнала от контрола им дори в момент, в който е трябвало да тръгнат, бяха направили преживяването още по-невероятно.
— Скъпа, трябва да ставаме и да се обличаме — каза Люсиен с въздишка. Той поднесе ръката й към устните си, а в изразителните му очи се появи сянка на безпокойство. — Помаяхме се повече, отколкото трябваше, но трябва да призная, че си струваше риска — промърмори той в нейната мека длан.
— Толкова ли е опасно? — попита Карес, без да е истински загрижена, защото все още се наслаждаваше на топлината и на удовлетворението.
Притисната в прегръдката на Люсиен, тя се чувстваше почти безсмъртна, нищо не можеше да й навреди докато този мъж с невероятна вътрешна сила я закриляше.
— Да, а аз увеличих риска още повече, като забавих тръгването ни. Но не се притеснявай, ще се погрижа нищо да не ти се случи — отвърна Люсиен и я притисна към себе си, целувайки я бързо по челото. След това стана, за да се облече и я подкани да направи същото.
Следващият час премина в хаоса на обличането и събирането на малкото дрехи от сандъка с нейния чеиз, изпратен от мадам Сесил. Люсиен даваше наставления на Паскал, а Доминик помагаше на Карес.
— Защо вземаш това? — попита Люсиен, виждайки, че Карес подава на Раймонд малкото сандъче, което бе донесла от Франция. — Мислех си, че новият чеиз ще ти е достатъчен.
— Вътре има няколко неща, с които не искам да се разделям — обясни тя меко.
Мисълта за мъжката пелерина на дъното на сандъчето проряза за миг съзнанието й. Карес се почувства глупаво и, което беше по-лошо, някак невярна, затова, че все още пази дрехата на този чужд мъж, след като се бе омъжила. Но пелерината й беше талисман през най-тежката част от живота й и тя не искаше да се разделя с нея. Въпреки всичко помисли, че макар любенето да им се отдаваше невероятно, над тяхното щастие все още тегнеше облак. Наистина ли Люсиен копнееше за нея, а не за Аурора?
Следобедното слънце напипаше върху отворената карета докато те си пробиваха път през тълпата към доковете. Кошницата с Бланш стоеше до Доминик, която бе седнала срещу Люсиен и Карес. Сандъците с багажа и пътните чанти бяха натоварени отзад. Градската къща се намираше съвсем близо до пристана на „Рю Шартр“. След като излязоха от улица „Сен Пиер“, Карес учудена забеляза фигурата на Филип Дюбрюл, застанал срещу стръмния бряг. Явно Люсиен е бил прав, помисли тя. Всеки, който можеше да си го позволи, се опитваше да напусне Нови Орлеан.
Страхът присъстваше осезаемо в замрелия, влажен августовски въздух, спуснал се над града като задушаващо покривало. Войници от казармите, застанали от двете страни на „Плас Роял“, се опитваха да поддържат някакъв ред на пристана. Германските фермери, които бяха дошли, за да продадат на пазара плодовете и зеленчуците си, се мъчеха да потеглят по-бързо със своите плоскодънни лодки и пироги, за да избягат от сграбчения в лапите на треската град. Слуховете за върлуващата епидемия се разрастваха като горски пожар, предизвиквайки паника сред жителите. Пътниците от Нова Франция в Канада, някои от които бяха дошли по Мисисипи, за да търгуват, а други, за да се заселят в блатата и мочурищата извън града, също си тръгваха. Те бяха пристигнали тук, за да избегнат непрекъснатите индиански нападения, зачестили напоследък по реката. Но сега предпочитаха да поемат риска от сблъсък с индианците пред това да загинат от болестта. Приятелски настроените индианци, които продаваха корени от лаврово дърво и играеха комар на пазара, също напуснаха града.
Двумачтовите бригантини и тримачтовите търговски кораби, както и едномачтовите корабчета и плоскодънни лодки се бяха събрали на бреговата линия. Пияни мъже се тълпяха по пристанищните таверни, долнопробните кръчми и игралните домове. Не всички можеха да напуснат Нови Орлеан и затова търсеха подкрепа в бутилката, за да посрещнат смъртоносната треска.