Когато двамата изкачиха стълбището и той я поведе към втория етаж, където се намираха апартаментите на семейството, Карес дочу мърморенията на слугите и усети погледите им върху гърба си. Тя знаеше какво си казваха те и усещаше изумлението им, когато се втренчваха в нея. На бледата лунна светлина нейната прилика с тяхната предишна господарка сигурно им се струваше още по-поразителна. Тяхното безпокойство, страхът им бяха почти осезаеми във влажния непомръдващ въздух. Какво точно виждаха те? Може би духа на тяхната мъртва господарка, Аурора Сен Амант?
Когато достигнаха края на стълбището и широкия коридор, Карес се обърна учудено към Люсиен, защото тук нямаше централно помещение. Вратата на всяка от стаите водеше към друга стая и те, разположени по дължината на коридора, до една имаха френски врати, гледащи към алеята пред къщата.
— За плантаторските къщи в Западна Индия и Луизиана е типично да нямат централно помещение, а стаите им да са подредени в редица, водещи една към друга. Чрез това подреждане не се губи пространство и се позволява стаите да се проветряват от течението, макар и невинаги да могат да осигурят усамотение — обясняваше Люсиен с кисела усмивка върху чувствените си устни.
— Сигурна съм, че ще свикна с това — отвърна Карес с плаха усмивка.
Всичко тук й се струваше толкова странно и екзотично, точно като земята, на която бе построено. Умората се спускаше на вълни над нея. Денят бе дълъг и всичко, с което се бе справила във влажната жега, бе изцедило силите й. И макар къщата в Сан Рьогре да беше необичайна и елегантна, нейната странност беше просто поредната подробност от един уморителен ден, изпълнен с нови впечатления.
— Ти си изтощена. Прости ми, скъпа, веднага ще отидем до нашата спалня, където ще можеш да си починеш до вечерята — каза Люсиен, усетил, че тя е неспособна да възприеме нищо повече. С ръка около кръста, той я поведе твърдо през просторната гостна. Високите френски врати бяха отворени към верандата с изглед към реката.
Карес се озова в една елегантно мебелирана стая, която би могла да бъде част от някой френски замък, преди да влезе с Люсиен през една врата в тяхната спалня.
Тази стая също гледаше към реката. През друга отворена врата тя видя будоар, стая за преобличане, а след нея — една дори още по-малка стая, самата баня с прекрасна мраморна вана в средата.
— Виждам, че откри легендата на Луизиана, прочутата бяла мраморна вана на Сан Рьогре — изкоментира Люсиен с проблясък в черните си като полунощ очи.
— И кралицата няма такава невероятна баня — каза Карес и се засмя леко, а до устните й се появиха дълбоки трапчинки. Вече съм сигурна, че пребиването ни в Сан Рьогре ще бъде истинско удоволствие.
— Надявам се, че ще се намерят и други причини, за да се насладиш истински на времето, прекарано тук с мен — неговите думи бяха едно дрезгаво обещание за очакващото ги плътско удоволствие.
Изведнъж дървеният под изскърца и едно голямо тъмно петно се втурна през отворената френска врата. Карес се обърна, за да види как най-голямото, най-тромаво същество, което някога бе виждала, пресича прага на стаята. Кучето се хвърли към господаря си с изплезен дълъг розов език, подаващ се от страховитата му муцуна.
— Това трябва да е Бруно — засмя се Карес, протягайки ръка, така че странният кучешки екземпляр да може да подуши миризмата й.
Кучето я обиколи, изследвайки я, за да разбере коя или какво е тя, докато Карес стоеше неподвижно и говореше тихо, за да го успокои. Накрая то легна в краката й, гледайки към нея с одухотворените си очи, които сякаш я молеха да поглади рошавата му глава. С внимателни, но все пак силни движения, тя го погали по главата, после зад клепналите уши и по гърдите. Постепенно кучето се отпусна и легна по гръб, за да може да го почеше по корема.
— Къде си научила това? Той направо те прие, а Бруно не приема кого да е. Замених го за два медни домакински съда, докато беше още пале в селцето Чоктоу от другата страна на езерото Понтшартрен. Той винаги си е бил малко дивичък, но никога не съм го виждал да приема някого така, както прие теб — каза изуменият Люсиен.