— Аз… аз мисля, че това е нещо, което само ти би могъл да ми кажеш — успя да прошепне тя, опитвайки се да се пребори с тялото си, което предателски се поддаваше на неговата съблазън. Между тях винаги беше така. Страстта и желанието изместваха всички рационални мисли, всяко общуване, което не се докосваше до копнежа и нуждата им един от друг.
Едва доловимият шум от стъпки по дървения под на верандата, отвъд отворената френска врата, ги накара да се отдръпнат бавно и с неохота един от друг. Бързото, учтиво почукване по отворената врата ги събуди от замъгления сън на чувствеността, който ги бе омагьосал.
— Извинете ме, м’сю, но надзирателят иска да ви види — извини си Доминик, плъзвайки се в стаята. — Той казва, че има сериозни проблеми в околността.
— Да — отвърна Люсиен лаконично и срещна очите на Доминик с един кратък разбиращ поглед. — Завърши своя тоалет скъпа, и щом се върна, ще вечеряме на верандата. Там е по хладно, а гледката към реката при пълнолуние е прекрасна — каза той на Карес, повдигайки ръката й към устните си за кратко докосване. След това, без да поглежда назад, той излезе от стаята. Бруно го последва по петите, неговият едър, черен силует се очерта за миг на лунната светлина, падаща в стаята, и след това изчезна.
— Ще разопаковам вашите рокли, за да изберете някоя, мадам — каза Доминик на Карес, пресичайки стаята до мястото, където бе поставена нейната ракла. — След това ще налея водата във ваната, за да можете да облекчите умората си от пътуването, и ще занеса в това време роклята ви, за да я изгладят в пералнята. Малкото коте вече си похапва в кухнята.
— Какво става, Доминик? Чувствам напрежението във въздуха — прекъсна я Карес, докато отваряше голямата ракла.
— Мадам, робите… робите си имат своя собствена религия, която са почитали още в Западна Африка и Сейнт Доминик. Вашето пристигане ги е разстроило — обясни Доминик, обърната с гръб, докато изваждаше една светлосиня рокля от раклата.
— Защо ги е разстроило моето пристигане, Доминик? — настоя Карес, убедена, че отговорът ще потвърди това, което бе усещала, откак се бе изкачила по витото стълбище.
— Вашата прилика, мадам, с първата господарка, Аурора Сен Амант — каза тя меко и се обърна, за да погледне Карес със странно изражение в очите си.
— И това ги разстройва дотолкова, че се налага моят съпруг да говори с тях? — попита Карес, а гласът й се запъваше на всяка дума.
— Да, мадам, те мислят, че духът на Аурора Сен Амант се е завърнал в Сан Рьогре или че силата на вашият съпруг е толкова могъща, че той може да възкресява мъртвите.
Когато погледна към Доминик с отчаяние, тя усети уханието на виолетки, което се носеше из горещия въздух в стаята.
9.
Сребърните лъчи на луната се спускаха надолу през разперените, дълги клони на вечнозелените дъбове и обливаха със загадъчна светлина верандата в Сан Рьогре и жената и мъжа, седнали зад елегантната маса за хранене. Те наблюдаваха смълчани как комарите обикалят около стъкления похлупак на ветроупорната лампа, предпазващ трепкащия пламък на фитила, който осветяваше дантелената покривка на масата. Горещият нощен въздух ги галеше и те се взираха в мрачната алея, която се проточваше към водите на Мисисипи. Около тях се носеше уханието на жасминовия храст, извисил се на невероятна височина до ъгъла на къщата. Това бе идеалната романтична атмосфера. Но верандата бе изпълнена със стари спомени, с усещането за една отдавна мъртва, но все пак присъстваща жена, която наблюдаваше новата господарка на Сан Рьогре.
Карес вдигна издължената винена чаша към устните си. Тази вечер пиеше повече, отколкото бе свикнала, но атмосферата на тази къща й лазеше по нервите. Това бе един елегантен оазис в средата на блатото, което напираше от всички страни. Но Карес възприемаше тази красива къща досущ като блатото, като живо същество, приютило тайни, очакващо тя да направи погрешната стъпка. Потръпна леко от мисълта за глупавата си фантазия и отпи от студеното, сухо вино, за да утоли жаждата си и да набере смелост да посрещне първата си нощ като господарка на Сан Рьогре.
— Какво има, скъпа — дочу дълбокият, въпросителен глас на Люсиен, който я погледна така, че ръката й трепна и няколко капки се разляха на покривката.
— Какво имаш предвид? — попита тя и постави внимателно чашата на масата.
— Радвам се, че одобряваш виното, което съм избрал. Не си спомням да съм те виждал да пиеш толкова, колкото изпи тази вечер. И тъй като не хапна много от превъзходната вечеря на Зои, ми се стори, че нещо те тревожи — отвърна той, поставяйки тежките, инкрустирани сребърни прибори върху крехката порцеланова чиния. Неговият пронизващ поглед разсичаше пространството на масата и не й позволяваше да се извърне.