След пет минути Идън се върна. Влачеше клон, който бе по-висок от нея. Невада бе взел пушката и се канеше да даде сигнала за беда.
— Запази три куршума — каза му. — Наоколо няма никого.
Невада измъкна якето изпод главата си и го метна към Идън.
— Облечи се. Студено е.
Идън не си даде труда да му отговори, нито да облече дрехата. Приклекна върху ярката материя и отново се зае с крака на Невада.
Нищо не се бе променило. Точно над глезена ботушът бе приклещен от тежките камъни. С големи усилия успя да пъхне единия край на клона под по-малкия.
По-малкият, каза си тя. Този камък тежи повече от мен и Невада. Дано клонът да е здрав. Ако трябва да търся помощ, ще стане късно.
— Усещаш ли все още крака си? — попита тя.
— Малко.
— Лошо. Ще те заболи. Опитай се да не плачеш, момче. Ще нараниш чувствата ми.
Невада изви устни в усмивка и поклати глава.
— Ще направя всичко възможно.
— Това е единствената ми молба, нали? За мен, за теб, за всичко — промърмори тя.
Невада чу думите й, но нищо не можеше да каже или да направи. Идън имаше право.
Тя пъхна рамене под клона и започна да натиска, влагайки всичките си сили. Невада опря свободния си крак на по-малкия камък и също натисна. Беше ужасно! Не бе в състояние да използва силата си. Гледаше как Идън се извива, отново и отново се захваща с камъка и отчаяно се опитваше да измисли как да й помогне. Бе прекалено слаба, крехка, но не се отказваше. Можеше да се пръсне сърцето й, а у нея щеше да остане само болка.
— Идън! — Невада не издържаше повече. — Идън, спри!
Дори и да го беше чула, тя не реагира. Опъна тялото си. Мускулите й бяха напрегнати до крайност. Камъкът бавно помръдна, не повече от два-три сантиметра, но достатъчно, за да освободи крака на Невада. Лицето й гореше.
Камъкът се надигаше със скърцане.
Този миг бе чакал Невада. Със свободния си крак той се оттласна и без да обръща внимание на болката, измъкна затрупания си крак.
— Успях!
Идън мигновено пусна клона и тупна на земята. Дишаше тежко. Струваше й се, че потъва в черен тунел. Щом дойде на себе си, Невада се бе надвесил над нея и я държеше в прегръдките си. С въздишка на облекчение тя се притисна в него.
— Съжалявам за ботуша ти — едва промълви Идън.
— Проклет камък — процеди той.
Наведе се и взе якето на Идън. Бавно я напъха в дрехата.
— Ранена ли си? — Той обхвана с ръце лицето й.
Тя поклати глава.
— Никога не прави така! Можеш да се нараниш и ще го разбереш, когато е станало късно. Ще можеш ли да стигнеш до хижата?
Идън кимна.
— Тръгвай. Изпотена си. Не спирай, докато не се преоблечеш в сухи дрехи.
— Но…
— Върви!
— А ти?
— Ще се погрижа сам за себе си.
Невада почисти снега от пушката и провери дали е заредена. Като се увери, че всичко е наред, се подпря на приклада и се изправи. Кръвообращението в крака му бавно се възстановяваше. Изпитваше нечовешка болка, но не й обърна внимание. Подпирайки се на пушката, закрачи напред.
И мигновено падна в снега.
Завъртя се встрани, за да се изправи. Идън прошепна нещо на Бейби и вълкът се хвърли върху него и го притисна с четирите си лапи. Невада проумя, че за да стане, ще трябва да се пребори с Бейби. Перспективата не бе вълнуваща.
Идън се приведе с одеялото в ръце.
— Завий се добре! Ще се върна с конете, колкото мога по-скоро.
Невада хвана ръката й, а очите му бяха студени, както и гласът му.
— С Бейби или без него, най-добре ще е да си облечена в сухи дрехи, щом се появиш отново пред очите ми.
Четвърта глава
Бейби бе приседнал до Невада, когато Идън се върна с двата коня. Огромната му черна лапа бе поставена върху дланта на човека. Жълтият му поглед не се отделяше от сребристозеления на Невада. Никой не помръдна, когато тя приближи.
Идън имаше чувството, че двамата се забавляваха, като мереха сили.
С една дума, тя освободи Бейби от поста му. Вълкът-хъски размаха опашка точно под носа на Невада с покана за примирие. Той измъкна ръката от ръкавицата си, а вълкът пъхна глава под дланта му, явно показвайки желанието си да бъде погален.
— Ти блъфираше, нали Бейби?
Бейби разтвори уста и изръмжа страховито.
— Впечатляващо! — засмя се Невада. — Как се казва зъболекарят ти?
Идън не удържа и също се разсмя. Невада загледа с внимание всяко нейно движение, отпуснал глава назад. Младата жена благославяше инстинкта на конете, накарал ги да тръгнат към хижата й, в противен случай не би имала възможност да се преоблече в сухи дрехи и трябваше да обяснява защо смята за наложително да бъде до него колкото е възможно по-скоро, отколкото да губи време да си търси сухи дрехи. Съмняваше се, че би се съгласил с аргументите й.