Невада нави одеялото и се изправи седнал.
— Как е кракът ти?
— На мястото си е.
— Виждам — измърмори тя и приближи с тежкия Таргет. — Боли ли те? Имаш ли някакви усещания? Измръзнал ли е?
— Студено ли ти е? — не обърна внимание на въпросите й той.
— По дяволите, Невада! Аз не съм ранена.
— Нито пък аз. Да приемем, че и двамата сме добре. Спокойно, дебелоглавецо!
За миг Идън помисли, че говори на нея, но скоро проумя, че се обръщаше към коня си, който трепна, когато господарят му се изправи. С подскока на котка той се метна върху седлото и с това сложи край на затрудненията си.
— Подай ми пушката.
За минута Идън бе стресната и не продума. Невада се канеше да тръгне в бурята, без да й благодари. Но това, което истински я притесняваше и нервираше, беше фактът, че той съвсем не бе добре. Лицето му бе прекалено бледо, а червените петна по бузите му се дължаха на треска, а не на пристъпите на вятъра. Освен това бе разгневен заради Бейби или пък прекалено горд, за да признае, че се нуждае от помощта й, а може би и двете.
Идън му подаде пушката, намести раницата върху гърба си и тръгна по пътеката към хижата. Бе бясна, но не смееше да проговори. Реакцията й я озадачаваше. Не бе обичайно за нея да губи контрол над себе си, но не бе обичайно и да изравя в продължение на час крака на един мъж, уплашена, че ще измръзне и ще умре. Не кой да е мъж. Мъж, който я привличаше така, както морето привлича водата от реката.
Един мъж, който смяташе любовта за измислица от приказките.
Внезапно Идън спря. През гъстата пелена на бурята различи силуета на коня Апалуза, който препречваше пътя й. Невада завъртя муцуната му към нея и го накара да сведе гръб.
— Качвай се!
— Никога не съм яздила — сдържано отвърна тя.
— И аз никога не бях попадал под лапите на вълк. Човек всеки ден научава по нещо ново.
— Аз никога…
— По дяволите! Хвани се за мен.
Идън загуби представа за времето и мястото. Когато се опомни, бе на седлото зад Невада и се държеше с две ръце за него, единствената опора в необичайния свят, който откриваше от гърба на коня.
— Добре. Премина успешно първата част — сухо отбеляза Невада.
— Какво?
— Качи се на седлото.
Преди да успее да му отговори, Идън изкрещя, защото конят се размърда. Таргет изсумтя и направи крачка в страни.
— По-полека с виковете. Таргет е плашлив. Така се започна всичко.
— Ти си крещял?
Невада се обърна към Идън. Очите му блестяха като два диаманта сред черните му ресници. Не бе ядосан, а се забавляваше. Идън си призна, че предпочита пламъчетата на смеха пред ледените късчета, каквито нормално бяха очите му, когато й говореше.
След това той премести поглед върху устните й. Тя мигновено си спомни как ги бе погалил с палец и потръпна. Сърцето й лудо заби.
— Случвало ли ти се е да изпаднеш в беда заради езичето си? — попита мъжът.
— Само когато съм с теб. Обикновено съм спокоен човек, но гласът ти ме опиянява, когато говориш бавно и тихо. Както сега.
Очите му се присвиха и на мястото на забавлението в погледа му се настани първичното изражение на диво животно. Идън потрепери, а той рязко се обърна напред.
— Ще успее ли Бейби да ни заведе до хижата?
— Да.
— Тогава му кажи да го направи.
— У дома, Бейби! У дома!
Бейби се обърна и затича по склона. Невада се завъртя с Таргет и тръгнаха по следите, оставени от вълка. Щом се помръдна конят, Идън изохка и почти се прилепи към гърба на Невада. Той се извърна за миг. Опита се да пропъди от въображението си какво би станало ако двете слаби ръце, притиснали кръста му само на сантиметри от горещата му плът, се плъзнат надолу… Кръвта му кипеше.
Няколко минути вървяха в мълчание, което създаваше атмосфера на неловкост и за двамата.
— Невада — обади се Идън.
Той изръмжа.
— Не исках да те засегна заради гласа ти.
— Знам.
— Тогава защо си сърдит?
— Понякога искреността е опасна, Идън — след кратко колебание изрече той.
— Не те разбирам.
— Смъкни ръцете си десетина сантиметра надолу и ще разбереш.
Идън бе наясно за какво говори мъжът на седлото пред нея и бе доволна, че бе гърбом и не можеше да види поруменелите й бузи. Бе не само смутена, беше шокирана. Невада не се шегуваше, казвайки че изживява всеки миг от живота си така, сякаш е последен. Доказателството беше под ръцете й.
— Караш девойките да се чудят как да те охладят — прошепна на себе си Идън с надеждата, че няма да я чуе.