Борбата беше доста шумна. Двамата се търкулнаха към приспособения хладилен шкаф на Идън, събориха продуктите от рафтовете, подредените цепеници и дори празното буре за вода. Стаята заприлича на руина. Животното и воинът скриха истинските си оръжия и продължиха битката. Бойната тактика за невъоръжена борба остана неизползвана.
Накрая Невада притисна Бейби към пода и играта бе прекратена. Вълчето ближеше ръцете и лицето на победителя. Невада му говореше тихо и го галеше.
— Ти си дяволски добър боец, момчето ми — каза му.
Бейби внимателно захапа дясната ръка на Невада и след това я пусна.
— Така ти изказва благодарност — поясни Идън. — Това е неговата целувка. Вълците не са съвсем същите като кучетата. Изискват други неща от приятелите си, независимо дали са двукраки или четирикраки.
— А как би трябвало аз да му благодаря?
— Ти вече го направи.
— Как?
— Прие капитулацията му и не засегна честта му. След това го награди с милувка — Идън се замисли. — Прекрасно разбираш Бейби. Невада, работил ли си някога с неопитомени животни?
— През целия си живот.
— Така ли? Какви?
— Мъже.
Преди да се разсмее, Идън осъзна, че в думите му имаше повече истина, отколкото шега.
— Ако мъжете имаха същата система за изява на йерархията помежду си, нямаше да има толкова войни — рече тя.
— Подозирам, че сме я имали. После сме се цивилизовали и всичко е отишло по дяволите.
Невада се оглеждаше. Стаята бе в истински безпорядък.
— Сякаш това е моята стая, която съм зарязал, за да отида на лов.
— Благодаря — дрезгаво се засмя Идън.
— За какво? Че няма да можеш да почистиш?
— Не — размаха ръка тя. — Че ще останеш още един ден. Толкова се безпокоя за теб. Не съм глупачка, просто знам, че пролетта в студените места е най-тежкият сезон за животните. Без значение колко си силен, температурната разлика в тялото ти предизвиква стрес. Виждала съм как хората се разболяват уж от грип, а после става пневмония… Гласът й замря. След миг тя продължи:
— Както и да е, ако си яздил днес, има за какво да се притеснявам. Освен това ще знам дали имаш температура.
— И дали ще се задържа на седлото и този път — сухо вметна той.
Идън се засмя, но реши да му каже истината.
— Наистина се радвам, че ще останеш. Носът на Бейби няма да ми е от голяма полза при току-що навалелия сняг. А ти си добър следотърсач, нали?
— Да приемем.
Той се забавляваше.
— Само те моля. Няма да отсъстваш дълго, нали?
— Не.
Идън нямаше нужда от повече думи. Невада непрестанно се движеше по острието на бръснача и навярно бе забравил, че би могъл да живее и по друг начин.
— Ще използвам способностите ти във всеки възможен случай — каза му Идън. — Не разполагам о много време.
— Дочух, че ще останеш до юни. По-точно, че щатският експерт по дивите котки ще остане до края на месец юни. Това си ти, нали?
— Донякъде. Ще идват и други експерти. Парите, които получавам за изследването си, са от частни лица и се разпределят от университета в Болдър. Работя във федералното проучване, което ще трае може би десетина години. Моята част приключва със стопяването на снега, освен ако не открия женска, която ще ражда. Тогава ще остана до май или юни.
— Каква е твоята част?
— Проверка на хипотези.
— Какви?
— Дали е възможно да се наблюдават кугуарите, без да се упояват. Да им се слага електронен нашийник и да се връщат в природата.
— Да, винаги съм се чудел колко животни губят учените по този начин. Упойката е опасно нещо, особено при котките. Колкото до нашийниците…
Той замълча и с отмерени движения се зае да прибира постелката си. Идън го гледаше омаяна. Бе човек, който съзнава силата си и я приема като нещо напълно естествено.
— Какво за нашийниците? — Идън внезапно проумя, че събеседникът й бе замлъкнал и я гледа.
— Не съм специалист, но съм забелязал, че когато едно животно е различно, останалите се отдръпват от него. Или го нападат. Чудя се дали някой от колегите ти се е замислял над това. Какво ще стане с животното, на чийто врат е сложен нашийник и през няколко дни се появяват шумни хеликоптери, които се опитват да доловят сигнала.
— Сигурно са помислили. — Идън отново се зае с огъня. — Доктор Мартин ми каза, че парите за моята част на проучването са платени от местен собственик на ранчо.
Тя се извърна и впери очи в Невада.
— Ти ли си?
Той се поколеба за миг и с безразличие вдигна ръце.
— Аз съм животновъд, не притежавам ранчо. Земята е собственост на Люк и Тен.
Идън не каза нищо, но бе убедена, че има право. Само един влюбен в дивата природа човек би дал пари за изследване, което да не нарушава нормалния ритъм на животните. Освен това за първи път виждаше Бейби да се сприятелява мигновено с някого.