Невада постоя като нежно люлееше детето в ръцете си. Спомняше си за многото деца, които бяха родени в страните, където се водеше война, бебета, които нямаха сила да изплачат, бебета, които той бе намерил прекалено късно…
— Ще я разглезиш — обади се Тен от вратата, но усмивката му бе благосклонна.
— Прави ми удоволствие — Невада гледаше спящата си племенница. — Малка, малка красавица. С твоята коса и очите на Даяна.
— И твоята усмивка — меко изрече Тен. — Но само аз и Люк знаем за това. Ние сме единствените, които си спомнят времето, когато ти се усмихваше.
— Така става, като се обзаложиш с дявола и загубиш — с безразличие вдигна рамене Невада.
— Така ли? Виж ме мен. Аз се обзаложих. Загубих. И въпреки това се научих да се усмихвам отново.
— Значи си глупак, Тенеси. Всеки мъж, който се оставя на чувствата си, е глупак.
— Всеки, който не го прави, е мъртъв. Дяволски добре го знаеш. Затова прекарваш толкова дълго време с Каролайн.
— Тя е нещо повече от обикновено бебе. Има нужда да знае, че не е сама, че е обичана… Невада сви рамене. — Има нужда да я държат, това е всичко.
— Като възрастните. И ние се нуждаем от това.
— Няма да е лесно да гушна мъж, дълъг повече от метър и осемдесет.
— Но го споменавай пред жените! Люк, Кеш и аз ще умрем, ако трябва да откажем от глезенето.
Каролайн се обърна в съня си.
— Време е за лягане. Дай бебето на баща му!
Невада внимателно постави племенницата си в ръцете на баща й. Тя вдигна за миг глава и отново се унесе в съня си. Тен целуна черната копринена косица и тръгна по стълбите.
— Тен?
— Да?
— Ако наистина смяташ, че не ти трябвам, утре сутринта ще прескоча до Уайлдфайър каньон.
— Наслука.
Само Каролайн видя широката усмивка на баща си, преди да заспи.
— Ще затрудня ли работата ти, ако взема един от пикапите? Ние… Аз загубих следите на една котка по планинския склон. Стръмно е за кон, така че бих могъл да пооправя стария път.
— Вземи черния. Вземи всичко, каквото ти е нужно. Стой толкова, колкото искаш. Поне веднъж имаме достатъчно работна ръка в ранчото. С една дума, не бързай!
Невада усети, че брат му е развеселен и строго го стрелна с очи. След това рязко се завъртя и тръгна към спалното помещение. Събра багажа си, настрои се да се събуди след пет часа сън и се отпусна върху възглавницата, като се опитваше за избута спомена за Идън от неясните си сънища.
Точно след пет часа се пробуди, отиде в гаража и отвори вратата на пикапа. Лъхна го смес от шоколадовите бисквити на Карла и сготвеното от Марая. Бяха му осигурили храна за няколко дни.
Невада насочи камиона към изхода на пътя и тръгна по стария коловоз, като се чудеше как бе успяла Идън да преодолее препятствията. Ако не виждаше следите от нейния камион, би се заклел, че пътят не е използван поне едно десетилетие.
Колкото повече приближаваше хижата, толкова по-силно безпокойство го обземаше. В случай на опасност човек трудно би се добрал догоре. Убеждаваше сам себе си, че няма за какво да се тревожи заради Идън. Не бе имало бури, никой не бе споменавал за чужденци из планините, нямаше причина за безпокойство. Освен това там бе и Бейби — незаменим бодигард, който се чувстваше като у дома си сред дивата природа.
Но в момента бе емоционално неустойчив.
Идън го зовеше като ехо, спускащо се по склоновете на каньона. Невада си знаеше, че няма да намери спокойствие, докато не я види.
Унесен от собствената си лудост, Невада натисна спирачки пред хижата. До нея започваше гората. Безпокойството му се усилваше. От комина се виеше дим, но никой не излезе да го посрещне. Студените зелени очи отчитаха всяка подробност. Времето бе ясно, но единствените следи водеха към навеса за дърва.
Идън не бе напускала хижата, освен за най-необходимото.
— Знаех си! Не трябваше да я оставям сама. Какво ли не се случва. Самият аз пострадах.
Невада слезе от камиона и с три стъпки се озова пред вратата на хижата. Отвори я с един замах. Разнесе се шумният поздрав на Бейби.
— Привет! — каза Идън. — Бейби ме предупреди, че идва гост, но не уточни кой е.
Облечена в ски костюм, който използваше вместо пижама, Идън бе коленичила пред огнището и разравяше въглените. Косата й бе спуснатата лицето й бе бяло като сняг. Изправи се бавно.
— Седни — посочи му тя шезлонга. — След миг и кафето ще е готово.
— Ти си болна. — Невада тръгна към нея.
— Това е само…
Обяснението на Идън премина в изумление, тъй като Невада я вдигна и я понесе към леглото й. Сложи я да легне, без да каже и дума, внимателно я зави с одеялото. На фона на пребледнялото лице очите на младата жена изглеждаха като невероятно големи брилянти.