— Невада, какво…
Думите й отново завършиха с възклицание. Невада плъзна ръце под брадичката й и опипваше внимателно лимфните възли по врата й.
— Боли ли?
Идън безмълвно поклати глава. Очите на Невада бяха близо до нейните, прекрасни, внимателни, изпълнени с безпокойство. Дъхът й излизаше със свистене от устните, а тялото й се бе напрегнало от възбуда при допира на ръцете му. Два дълги и елегантни пръста покриха пулса върху китката й.
— Усеща се добре, не е учестен — заключи Невада.
Идън си припомни как неговият пулс бе ускорил ритъма си при докосването й. Усмихна му се и заговори.
— Ако беше жена…
— Но не съм — прекъсна я той.
— Така е. Имаш право. Съществува пряка пропорционалност между твоята мъжественост и пулса ми.
За миг Идън бе готова да се закълне, че Невада е изненадан. Но дори и да беше така, той умело го прикри.
— Чувстваме се като разглобени, нали?
— За теб не знам, но при мен това е временно.
— Радвам се да го чуя. Ако температурата ти не е над тридесет и девет градуса, ще изям спалния ти чувал.
— Моля те, недей — треперливо въздъхна Идън. — Макар че Бейби има дебела козина, ще умра от студ.
Щом чу името си, Бейби притича до нея и пъхна влажния си студен нос във врата й. Идън го погали по главата. Невада усети, че го залива студена пот, като видя треперещите й ръце, които дори нямаха сила да прегърнат вълка.
— По дяволите, Идън. Слаба си като пеленаче!
Със затворени очи, тя поклати глава и се усмихна.
— Проста настинка. Преживявала съм и по-лоши неща.
— Но не и когато си сама в една хижа на края на света.
— Грешиш — тя въздъхна, безсилна да се бори с обзелото я изтощение. — Последния път, когато бях болна, бях съвсем сама в хижата в Юкон. Невероятен студ.
— Какво?
— Мама и татко бяха привърженици на спартанското възпитание на жителите на Аляска.
— Оставили са те сама, когато си болна? — Невада не вярваше на ушите си.
— Татко залагаше капани, а мама помагаше на госпожа Томпсън да гледат бебето. Освен това и Марк беше там. После ските му пропаднаха в една цепнатина на леда, точно пред хижата…
Гласът на Идън притихна до шепот, така че Невада трябваше да сведе глава, за да чува думите й. Тя се прозина.
— Когато му помогнах да се добере до къщата… ръката му беше вече шинирана. За ден-два бяхме много нещастни. Но всичко се оправи.
— Шинирана? — изненада се Невада.
Идън промърмори нечуто, потрепери и се търкулна в страни като се загърна в завивките.
С рязко движение Невада свали якето си и го метна върху нея. След това се зае с огъня. След минута високите пламъци обвиха цепениците и затоплиха стаята. С умението на човек, привикнал да готви на открит огън, Невада се зае да прави супа.
Идън бе потънала в трескава дрямка. Невада приседна до нея. Устните й бяха сухи, но нямаше други признаци на обезводняване и макар че лицето й бе с цвят на тебешир, липсваха сиво-жълтите тонове на сериозните болести. Той положи длан върху челото й и тихо изруга. Идън се притисна до ръката му.
Бейби неспокойно сумтеше до господарката си.
— Ще се оправи. — Той нежно избута муцуната на вълка от врата на Идън. — Остави я да поспи, а аз ще донеса остатъка от продуктите. Няма да е гладна, когато се събуди, но трябва да яде.
Идън спа непробудно, докато Невада влизаше и излизаше, изпразваше кабината на камиона и изпълваше стаята с уханието на храната. Стряскаше се от по-силните шумове, но не отвори очи, докато Невада не я привдигна и не поднесе чаша с гореща супа към устните й.
— Пробуди се, Спяща красавице.
— Не съм… красавица.
Невада не бе съгласен.
— И така става, скъпа. И аз не съм вълшебният принц, който ще те целуне.
Идън мрънкаше насън, че я безпокоят, но се облегна на гърдите на Невада и се притисна в тях с безгрижието и доверчивостта на Каролайн. Без да си дава сметка, Невада остави чашата и я взе в прегръдките си. Казваше си, че само ще провери дали температурата й не е спаднала, но сам не си вярваше. Никога не можеше да излъже себе си.
— Ако ти не си Спящата красавица, — поде той с плътен глас, — значи си Червената шапчица. Събуди се, Червена шапчице!
Клепачите й се вдигнаха. В него се взираха очи, в които се преплитаха зелено и златно, синьо и сиво.
— Не приличаш на баба ми.
— Защото съм вълкът.
— Страхотно! — въздъхна с усмивка Идън и потърка буза в брата му. — Винаги съм имала слабост към животните с козина.
— Слабостта е в главата ти. — Гласът му бе едновременно нежен и твърд. Помъчи се да не гледа примамливото местенце зад ушите на Идън. — Козинестото животно винаги има остри зъби, които с удоволствие би опитало върху теб.