Спомените завладяха Идън. Тя се опита да се пребори с тях, но не успя. Опита се да говори, но от устата й не излизаше глас. Въздъхна и опита наново.
— Знам за пневмонията.
Комбинацията от увереност, скръб и примирение накара Невада да се загледа в нея. В светлината на утрото очите й бяха големи и пълни със сълзи, неподвижни, вперени в нещо, което единствено тя можеше да види.
Една сълза се плъзна върху пръста му. Изгори кожата му като разтопено олово.
— Идън — промълви той.
Тя въздъхна и премигна два-три пъти, за да пропъди сълзите.
— Всичко е наред… Само понякога… Понякога спомените са по-властни.
— Да. Така е.
Лешниковите очи се спряха върху лицето на Невада. Идън се усмихна, а сълзите й още тежаха върху ресниците на очите й.
— Тези спомени не са тъжни, не съвсем. Горчиво-сладки са. Аврора бе на десет месеца, едно жизнено и живо бебе. Малко щастливо торнадо. Смехът й ме караше да се сещам за ярките макове.
Идън се усмихна, а гърлото на Невада се сви от обзелите го чувства, които не бе допускал у себе си с години.
— Кога стана това?
— Преди шест години. В една ранна пролет. Бях на шестнайсет, твърде възрастна, за да бъда дете и прекалено млада за друго. Сестра ми Аврора бе почти на година. Разболя се, но заболяването бе типично за бебетата — висока температура за кратко време и безкрайна хрема. След това получи инфекция на ухото, после дойде нова простуда, кашлица…
Идън се поколеба, но продължи.
— Късна буря завладя Арктика, температурите паднаха с около двадесет градуса. Дишането й се промени. Опитахме се да повикаме помощ по радиото, но в бурята самолет не можеше да излети. Единственото, което можехме да направим, бе да я държим на топло и да се молим бурята да спре.
Невада притвори очи. Добре разбираше болката и чувството за безпомощност, обзели семейството на Идън. Бе виждал много разрушени семейство, разрушени селища, разрушени страни.
— Само аз не се разболях и затова Аврора спеше с мен. Когато умря, бе в ръцете ми. Държах я… държах я дълго време.
Настъпи тягостна тишина. Единственият звук бе движението на ръцете на Невада по завивките й. Глезеше я с разбиране. Нямаше съмнение за пораженията от скръбта. Сякаш и сам усещаше да пърхат черните кадифени крила на мъката.
Но виждаше и усмивката на Идън, чуваха и смеха й. Истински, реални. Забавлението й от живота бе завладяващо. Това го бе привлякло към нея — абсолютната й увереност, че животът е златен огън, който изгаря тъмнината и студа.
Идън още се усмихваше, въпреки съзнанието, че животът е жесток и непредсказуем. Бе понесла предателството, бе преживяла смъртта на сестра си и все още бе в състояние да се смее.
— Пръстенчето на верижката ти. Било е на Аврора.
— Да.
— Защо?
Не бе въпрос, само желание да узнае.
— Нося пръстенчето й, за да си спомням винаги, че любовта е непреходна и никога не е безполезна.
Нещо трепна у Невада, част от чувствата, които вярваше, че е погребал, се пробудиха. Болката го порази, спря дъха му и той остана безмълвен.
А толкова много му се искаше да говори. Би желал да спори с Идън, но не можа. Не знаеше и как да я успокои. В душата му се разнасяха стенания, бе обзет от боязън, бореше се срещу надеждата…
С едва сдържана сила Невада се изправи и се отдалечи от Идън. Тя с усмивка го наблюдаваше как ръчка огъня, слага нови цепеници и върви напред-назад до мивката. Натисна ръчката на помпата и водата потече като кристален поток.
Напълни три ведра, чайника и кафеника. Сложи ги да заврат на огъня. Невада се движеше с внимателни, добре контролирани движения, а от него се излъчваше топлина.
Идън го следеше с поглед и й напомни за първия си кугуар. Беше в клетка, в която диво се мяташе и ръмжеше по всяка движеща се цел.
Какво става, Невада? Какво от думите ми те разгневи толкова?
Не изрече на глас въпроса си, защото знаеше, че е безсмислено.
След няколко минути тя се изви като пашкул в спалния чувал и навлече дрехите си. Дори и термоизолиращи, тя потрепери в тях.
— Не — прекъсна възраженията му. — Не става. Вече два дни нямам температура, така че ще се изкъпя и толкова.
— Може ли да те гледам?
— Ще се изчервя като мак, но ще оживея.
— Играеш си с огъня — кротко отбеляза Невада.
— Болните хора лесно се изчервяват.
Невада с недоверие поклати глава. Недоумяваше как е възможно да съществуват хора, които не обръщат внимание на предупрежденията за опасност от страна на мъжете и остават нежни и уязвими.
— Казвал ли ти е някой, че си упорита като магаре и с това си вредиш?