Знаеше, че трябва да стои далеч от нея, защото единственото, което можеше да й даде, бяха сълзите. Но не знаеше, че сам той може да се нарани. Откритието го шокираше.
— Разбираш ли ме сега? — тихо попита той, но в очите му нямаше нито нежност, нито топлота.
Идън бе удивена от страстта му и очевидната боязън да не направи нищо повече. Инстинктът й не бе я подвел, Невада бе човек, чиито чувства бяха прикрити под пластове лед. Той бе такъв по собствен избор. Бе стигнал до точката на топене в Афганистан и не се бе разтопил.
За да останеш здрав плащаш скъпо и прескъпо. Отричаш се от чувствата си. Те са проява на слабост, когато само най-силните и най-жестоките оцеляват.
Невада Блекторн бе оцелял.
Боец.
Макар че Идън не сподели мислите си на глас, изражението на Невада се промени. Познаваше я и я желаеше със страст, която по сила съответстваше единствено на отказа му да признае съществуването на любовта.
Секс, не любов, напомни си тя. Вече разбираше защо той поставяше граница между двете.
Приказки. Приказно момиче.
Със затворени очи Идън преплете пръсти, за да не протегне ръце към него с предложение да го успокои. Трябваше да открие как да освободи кугуара, без да бъде накъсана на парчета.
Ако можеше да бъде освободен.
Нямаше гаранция, че ще успее. Разполагаше с чувствата и обичта си, а битката не бе започнала.
Трябваше да победи или да щеше да загуби и да с оттегли.
Победа или крах. За Невада трети път нямаше. Нямаше и неутрална земя между нападението и защитата, където двама души биха могли да се срещнат, да си протегнат ръце и учтиво да поговорят за това-онова. И двамата трябваше или да победят, или да умрат. Невада скоро щеше да разбере, че не само той се бореше в името на идеалите си.
Кредото на Идън бе любовта.
— Кафето е готово. Искаш ли? — попита я Невада.
— Да, моля — с отсъстващо изражение отвърна Идън, която за пръв път проумя риска и необходимостта да го поеме върху плещите си.
— Отново сме учтиви, така ли? — той наля от димящата течност.
Идън изгледа Невада и реши, че е дошло времето да открие огъня на необявената война.
— Върви по дяволите, Невада. Но първо ми дай кафето!
Устните му се извиха. Без да я поглежда, той върна кафеника върху огъня, подаде й чашата и се загледа в пламъците.
— Веднага.
— Усмивката ти. Тя беше второто нещо, което забелязах в Уест Форк. Искрена, лъчиста.
— Ха! Усмивката била второто нещо. А кое бе първото, моля?
— Аз съм мъж. Какво мислиш, че съм забелязал?
— Дължината на якето ми?
— Да, нещо подобно. След това открих походката ти. Движиш се като жена.
— Невада, та аз съм жена!
Зелените очи я стрелнаха. Невада се обърна с лице към огъня.
— Ти беше една изключителна жена, на неподходящо място и в неподходящо време. И вървеше право към мен.
— Ти беше с брада.
— Както и барманът.
— Твоята ми хареса повече. Прекрасна мъжка козина! Прииска ми се да отъркам бузата си в нея, за да се уверя, че наистина е така хубава, както изглежда.
Идън остави чашата си в страни, протегна се и с усмивка започна второто нападение.
— След това разбрах, че е още по-приятна. Когато ме целуна, я усетих с врата си, с голите си рамене, по китките, между моите…
— Защо просто не престанеш да ме докосваш? — грубо я прекъсна Невада.
Идън се изправи, свали ръце и уж случайно погали с пръсти косата му.
— Не си ми оставил свободно пространство. Как да не те докосвам?
Невада реши да хвърли още една цепеница във вече буйния огън. Разхвърчаха се искри. Той завъртя ведрата, така че студената им страна се озова под пламъците. Взе кафеника и го подаде на Идън.
— Нервна ли си?
— Какво?
— Галиш ме. Така ли се успокояваш, когато си нервна?
Идън осъзна, че пръстите й си играеха с косата на Невада така, сякаш до нея бе Бейби.
— Както вече казах, трудно е да не докосваш някого в пренаселено място.
— Не знаех, че пренаселвам стаята — очите му сякаш я прободоха. — Дори бих могъл да се закълна, че има предостатъчно пространство.
— Не съм свикнала да ми се нарежда кога мога да ходя на лов или да се къпя, какво да ям, къде…
— Ти си болна — прекъсна я Невада.
— Бях болна. Вече съм добре. Имам достатъчно добра представа за собствените си възможности. Нормално е за човек, отраснал в Юкон. Добре съм, Невада, и ако продължаваш да ме спираш, приготви се за бой.
— Бой?
— Да. Аз съм като Бейби. Щом не мога да се боря отвън, го правя вътре.
— Бой — Невада поклати глава. — Мила, не познавам друга като теб.