Идън премери с крачки разстоянието дотам, където следите отново се появяваха и подсвирна от удивление.
— Десет метра! Не е лошо за женска.
С бинокъла си тя оглеждаше местността. Вятърът вилнееше по хълма. Духаше откъм гърба й.
Внезапно Бейби вдигна глава и нададе протяжен вой.
— Тихо! — Идън не свали бинокъла от очите си. Бейби лаеше и танцуваше.
— На място!
Бейби се спря и тихо изскимтя.
— Стой мирен, Бейби! — нетърпеливо го предупреди Идън. — Какво те разтревожи?
— Аз.
Гласът на Невада стресна Идън. Тя се обърна и го изгледа, като не вярваше на очите си. Първото, което видя, бе пушката на рамото му. Второто бяха очите му, студени и безстрастни като небето. Доплака й се от болка.
— Наваля нов сняг и Люк ме изпрати да ти помогна.
— Изпрати те. — Гласът й бе лишен от емоции. — Разбирам.
Отново се зае да проучва околността, обзета от отчаяние. Сърцето й препускаше, а ръцете й трепереха. Тя стисна бинокъла със сила, от която кокалчетата на пръстите й побеляха.
Люк ме изпрати. Изпрати ме. Думите ехтяха в ушите й.
По никакъв друг начин Невада не би могъл да се изрази по-ясно, че само бе изпълнил разпоредбата на собственика на „Рокинг Ем“.
— Благодари от мое име на Люк, но му кажи, че помощ не ми е нужна. Двамата с Бейби сами си вършим работата.
— Люк не се интересува дали съм ти нужен. Каза ми да проверя какво става с теб.
— Вече го стори. Добре съм.
Невада я слушаше с присвити очи. Не познаваше гласа й, сякаш разговаряше с непозната.
— Съмнявам се, че си добре.
Тя замълча.
Невада изруга под мустак. Пристъпи към Идън, като се стремеше да не приближава, но не можеше да се спре. Гъвкавото му тяло се извиваше от напрежение. С две крачки се озова до нея.
— По дяволите! Не исках да стане така! Не исках да те нараня!
Идън свали бинокъла. Бе й ненужен. Сълзи капеха от очите й.
— Затова ли с тръгна, без да ми кажеш и дума? За да не ме нараниш?
— Какво очакваше да направя? Да ти разказвам приказки за любовта? Не съм те лъгал, Приказно момиче! Знаеше какво ще стане, когато реши да ми се отдадеш.
Невада замълча, поразен от спомена за изпепеляващата сексапилност на Идън. Усети остра болка и желание да бъде докосван от ръцете й. А се бе заклел пред себе си, че няма да позволи да бъде докосван отново…
Опита се да застави волята си да застане срещу копнежа, но бе безсилен. Обърна Идън с лице към себе си и видя сребърната нишка на сълзите.
— Не разбираш ли? — диво прошепна той. — Не мога да бъда такъв, какъвто искаш.
— Мъж, който вярва в любовта. — Тя затвори очи.
— Да. — С палец Невада галеше брадичката й. — Казах на Люк, че няма да идвам тук. А той ми отвърна, че или трябва да изпълня нареждането му, или да си събирам багажа. Но аз няма да ти позволя да ми отнемеш единственото място, което чувствам като свой дом. Затова дойдох. Знаех, че ще те нараня.
— Невада — протегна ръце към него Идън.
— Не! Не искам да страдаш, но съм безсилен, ако ти продължаваш да ме молиш за целувка, всеки път щом видиш устните ми, ако не престанеш да искаш да те галя щом видиш ръцете ми, ако не престанеш… — Невада притвори очи, а когато ги отвори погледът му бе ясен и студен. — Бих продал душата си, Идън, само и само да не те желая, но дяволът ми я взе отдавна и сега изгарям от страст.
Идън вдигна очи. Срещу нея блестяха сребристозелените очи. В тях се таеше ужаса на животно, попаднало в капан. Съзнаваше какво му предстои, пресмяташе шансовете си и се боеше, бе в агония. Устните на Невада бяха свити в права линия.
Болката му бе истинска.
Идън пое дъх и призна истината.
— Разбирам. Ти не ме обичаш. А аз не мога да спра сърцето си. Лошо, тъжно… А земята продължава да се върти, сезоните се сменят, бебета се раждат, някои умират и ние нищо не можем да променим.
— Идън…
Тя го изгледа с надежда.
— Идън, аз… — Невада безпомощно жестикулираше. След няколко минути Идън горчиво се усмихна.
След смъртта на Аврора се бе научила да приема тъжните факти от живота.
— Всичко е наред, Невада. Бях предупредена какво ме очаква. Сама избрах пътя си. Ти не си длъжен да ме обичаш. Ако ме искаш, аз съм твоя. Дори и ако не…
Невада прехапа устни. Опитваше се да се противопостави на болката, която облада тялото му като видя как Идън приема нещата такива, каквито са или не са…
— Това не е… — той се задъха и замълча.
— Приказка?
Идън загадъчно се усмихна. Лешниковите й очи променяха цвета си. Невада отклони поглед.
— Мислех, че не вярваш в приказки, боецо.
— Не вярвам.
— Тогава и ти не ми говори за приказки. Ако бях Приказно момиче, днес сестра ми щеше да чества шестия си рожден ден. Но животът е нещо различно, той следва своя ход и ние не можем нищо да променим.