— Тя е добра майка. И трите бебета са здрави и силни. Когато им говори, се чуват прекрасни звуци…
В унес Идън докосна златната верижка на врата си.
— Изглеждате уморена, а пътят оттук докъдето и да е дълъг. Защо не останете за вечеря? Ще пренощувате тук. Люк и Тен с удоволствие ще си побъбрят с вас за котките.
— Невада знае всичко за тях.
— Благодаря, но точно сега брат му не иска да го закача. Никога не е бил приказлив, но през последните седмици постави нов рекорд. Мълчи непрестанно, а очите му конкурират достойно очите на вълка. С Тен тайно се надявахме да дойдете. Всеки, който се опитва да настигне Невада, загубва главата си.
Идън я гледаше неразбиращо.
— Не ме разбирайте погрешно — продължи Даяна. Невада е добър човек. Не би причинил болка някому. С него сте в безопасност. Само да видите как държи новото бебе на Карла. Доплаква ми се от умиление.
— Знам — прошепна Идън.
— Тогава защо не останете?
— Защото той няма да говори с мен.
Тя замълча и отклони поглед. Свали златната верижка от шията си и я закачи точно над кошарката на наследницата на „Рокинг Ем“.
— Идън?
— Кажи на Люк, че от университета ще му изпратят копие от доклада ми, заедно със снимките на следите и карта на територията — каза Идън. — Предай му моята благодарност. Много хора на негово място проста щяха да унищожат животните.
Тя бързо приближи вратата. Бейби се надигна и двамата се качиха на пикапа.
Когато се прибираше у дома, Невада най-напред спираше при детските кошарки. Този път бяха празни, което означаваше, че къпеха „чудовищата“ на „Рокинг Ем“. Разочарован, че е пропуснал времето за игра с децата, той свали шапката си.
— Има ли нужда от помощ? — провикна се нагоре.
— Не — отвърна му Карла. — В кухнята има готово кафе.
Невада си сипа пълна чаша и отиде в дневната. Бе загрижен, но не би могъл да назове причината. С присвити очи оглеждаше стаята, заслушан във веселите крясъци на децата, идващи от банята, наред с плискането на водата, в която ги къпеха. Всичко си бе на мястото, и все пак… Той закрачи напред-назад. Нещо проблесна в очите му. Приближи една от кошарките. Златна халкичка, окачена на златна верижка, се полюляваше. В миг той разпозна украшението на Идън. Дъхът му спря.
Нося пръстена на Аврора, за да ми напомня, че любовта никога не е пропиляна напразно…
Връхлетяха го откъслеци от изречени помежду им думи. Прониза го болка.
Обичам те, Невада.
Боях се, че точно това ще се случи. Ще повярваш в приказки. Не можеш да приемеш, че всичко между нас е само секс. Горещ като огъня в ада.
Невада нежно пое верижката с пръстите си.
Не съм подходящ за теб, но ще те желая до последния си дъх.
Сякаш и в този миг усещаше пръстите на Идън да рошат косата му. Дланта му пламтеше така, сякаш златната верижка бе нажежена.
Аз не ти предлагам любов, нито щастие след това. Не мога да бъда такъв, какъвто ти искаш да бъда.
Лешниковите очи, изпълнени с обич, блестяха пред погледа му.
Любовта не е пропиляна напразно. Никога. Но може да наранява жестоко.
Раят и адът. А слънчевата дъга сияе помежду им.
Бих дал душата си, за да не те желая. Приказно момиче, изтъкано от смях и слънчеви лъчи.
Нищо повече.
Бе й отнел смеха й, както бе изтръгнал невинността й. Тя го обичаше, а той отричаше съществуването на чувството. Бе я оставил, без да й каже и дума. И ето, тя вече не носеше златната халка.
Не бе успяла да го научи да обича, но и той бе претърпял крах в опита си да я накара да повярва в отчаянието.
Невада простена от болка. Не бе желал да съсипва нещо така прекрасно като Идън. Уви! Доказателството бе в ръката му — пръстен на мъртвото дете и верижката на млада жена.
Невада се взираше, но нищо не виждаше. Сълзи забулваха очите му.
Вятърът вееше с всичка сила и огъваше клоните на дърветата. Разтопилите се води на реката меко проблясваха и следваха своя път към равнината и морето. Пролетта настъпваше.
Идън бе в своята хижа в Аляска, която по-рано принадлежеше на родителите й, а сега бе нейна. Ранният юнски ден изпълваше с трепет въздуха, но тя не помръдваше. Промените в тялото й я правеха сънлива, често й прилошаваше и тя с часове оставаше неподвижна, загубила сила и да плаче дори. Дори и да можеше да се върне назад във времето, не би променила дните, прекарани в Колорадо.
Бе се предала на спомените за любимия боец. Невада й бе дал красота и екстаз. Загубата му я бе наранила, но тя съзнаваше, че е длъжна да преодолее болката, да я съчетае със сладостта на чувствата си.