Бейби стоеше изправен до коляното й, загледан навън. Нервно тупаше с опашка и се опитваше да привлече вниманието на господарката си, но тя бе при него телом. Дъхът й се рееше някъде…
Поне Марк се бе върнал по-рано. Идън дочу шум от стъпки и с въздишка отвори вратата. Мъжът с котешка походка пристъпи навътре.
Невада!
Бейби се спусна към отворената врата, подскачайки възторжено. Невада пресрещна вълка, отвърна на поздрава му и го запрати в друга посока.
Онемяла от изненада, Идън гледаше как боецът и вълкът играят и се питаше дали сънува… или бе полудяла.
Невада впери поглед в стаята. Побелялото лице на Идън му подсказа, че тя съвсем не бе щастлива от появата му.
— Здравей, Идън. Изглеждаш…
Гласът му замря. Не бе в състояние да намери думи, за да опише вида на младата жена, нито страстта си…
— Как ме намери? — попита го тя.
— Не беше лесно. Трябваше да се поскарам с хората от университета.
Светлите очи на Невада търсеха промените в израза й. Забеляза, че тя се стреми да отклони от него погледа си.
— Недей! — помоли я.
— Какво?
— Не отклонявай очи!
— Аз… не те виждам.
Бих дал душата си, за да не те желая. Тя се опита да си поеме дъх, но светът се завъртя във вихрен танц. Тя загуби равновесие.
— Идън!
Той я прихвана през кръста и внимателно я положи върху леглото.
— Полегни си, Приказно момиче! — Той изпитателно оглеждаше тялото й.
— Ти си бременна — отбеляза той. — Знаех си. Да вървят по дяволите университетските бюрократи! Щях да бъда тук преди седмици! Всичко наред ли е?
— Да.
— Глупости. Ти страдаш.
— Не съм бременна. Прилоша ми от изненада. Не съм очаквала да те видя отново. Сякаш се връщаш от отвъдния свят.
— Защо не ми каза?
— Че съм бременна?
Невада кимна.
— И да те накарам да се чувстваш като в капан? — Идън поклати глава. — Не бих понесла болката ти. Но не се притеснявай, боецо, ще бъда добра майка на детето ни.
— Но не мислиш, че аз ще бъда добър баща.
— С повечето неща би се справил, освен с едно.
Невада мълчеше.
— Децата се нуждаят от любов — прошепна тя. — А ти не вярваш в нея.
— Нито пък ти. Отнех ти вярата така, както отнех и невинността ти.
— Какво искаш да кажеш?
Той бръкна в джоба си и измъкна златната верижка.
— Каза ми, че я носиш, за да ти напомня, че любовта никога не е пропиляна напразно.
— Нямам нужда от пръстена на Аврора. Спомените са живи в мен. Твоето бебе, нашето бебе, Невада. Детето, родено от любовта, в която ти не вярваш. Сега разбирам защо. Чувствата ще те съсипят и ти бягаш от тях, от любовта.
— Идън, аз…
— Всичко е наред, боецо — тъжно се усмихна тя. — Дори и да не бях бременна, пак щях да постъпя като теб. Щях да избягам. Щях да сваля кожата си като змия и да си тръгна, просто да си тръгна. Но когато взех на ръце Каролайн, си спомних за Аврора. Помолих се. Бих желала да нося детето ти. Така и стана. Благодаря ти, Невада.
Невада бе разтърсен, той се приведе и плъзна верижката около врата й. Целуна я и я притисна до себе си.
— Къде искаш да живеем, след като се оженим? — попита я той. — Тук или в „Рокинг Ем“?
— Не.
— Тогава къде?
— Не. Просто не.
— Защо?
— Ако не бях бременна, не би говорил за женитба.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм, че не мога да понеса да виждам очите ти, изпълнени с безпокойство всеки път, когато се любим — с отчайващо спокойствие каза Идън. — Не искам да ти слагам окови. Върви си, боецо! Върви си.
Той целуна дланта й.
— Отвори очи! — той целуваше очите й, от които капеха сълзи.
— Ако вярваш, че мога да те обичам, сложи си верижката — каза й той.
Идън уж гледаше лицето му, но виждаше само онази нощ, когато светкавици цепеха небесата и на света нямаше друго, освен тялото на Невада. Бавно тя пое украшението и целуна ръката му.
Любовта й беше като слънчев лъч.
— Невада…
Дъхът й замря. Нямаше нищо по-красиво от усмивката на боеца. С треперещи пръсти тя докосна устните му. Той хвана с две ръце лицето й, загледан в свободата на душата си, отразена в очите й.
— Ти си моят живот, моята душа, всичко онова, от което съм се боял и което съм жадувал. — Той се надвеси над нея.
— Приказно момиче, обичам те.