— Вярно е. Можеш да се обзаложиш, че ще стане, още щом Юта се върне от болницата. Дано се е наситил на боя в джунглата.
— Е, поне няма защо да се притесняваш, че ще загуби ума си по някоя жена. Не и след Сибил. — Невада се приведе над седлото и издърпа края на въжето, с което бе вързан конят за оградата. — Жалко, че Сибил не е мъж, ако беше, щях да я убия.
Преди Тен да проговори, Невада пришпори Таргет и придърпа повода на кротката кобила, на чийто гръб бе натоварен останалия му багаж.
— Размърдай се, момко. Път ни чака.
Макар че конят бе млад и пъргав, Невада стигна каньона едва следобед. Освен в най-люта зима, снегът не се задържаше по земята, гонен от дивите ветрове. Хълмовете бяха покрити с иглолистни дървета. Огънят, дал името на каньона, бе горял преди осемдесет години и бе оставил след себе си само голи като скелети стъбла от някога прекрасната гора. Някои от изгорелите дървета още се мяркаха сред новите зелени клони, които сребрееха на слънчева и лунна светлина.
Непостоянното мартенско време бе разтопило снега. Показваше се тъмната пръст сред останалата тук-там снежна покривка под най-гъстата гора. Зимата губеше силата си. От дърветата падаха капки от разтопен сняг, които през този студен ден щяха да се превърнат отново в ледени топчета.
Вече три дни се усещаше приближаването на бурята и сега тя се разразяваше със силата и мощта си. Докато Таргет вървеше по зигзагообразната пътека в северната част на Уайлдфайър каньон, Невада можеше да подуши виелицата във вятъра, усещаше я в ледените му пръсти, те докосваха брадата му. От студа очите му сълзяха. Дори скалите — свидетели на безброй зимни бури — се бяха смълчали. Ледена тишина бе надвиснала над каньона, където бе толкова високо, че не растеше трева и се виждаха единствено ъгловати камъни.
На върха Невада спря, за да позволи на Таргет да си отдъхне. Между пристъпите на вятъра настъпваше тишина и се разнасяше тропотът на подковани копита. Таргет нервно размърда уши в опита си да долови всеки звук. Гривата му настръхна.
— Спокойно, момче. — Невада говореше спокойно, но затегна юздата. С дясната си ръка потърси пушката, поставена в калъфа на седлото. Жестът му бе автоматичен, несъзнателен, повтарян години наред. Хладният приклад се озова в ръката му и той го избута отново на мястото му.
Таргет сумтеше и нервничеше. Невада погледна втория кон. Дейзи не обръщаше внимание на нервността на Таргет.
— Успокой се, дебелоглавецо — спокойно промълви Невада. — Ако наоколо, освен вятър и причудливи сенки имаше нещо друго, Дейзи щеше да разбере. Има нюха на куче.
Таргет успокоено задъвка юздата, а вятърът отново протегна ледените си пръсти. Невада нахлупи още по-ниско шапката си и поведе коня към отсрещния хълм. По първите стотина метра се забелязваха следи от стъпки, вероятно оставени от пуми и индианци. Напоследък животновъдите от „Рокинг Ем“ пускаха и добитъка по тези места.
Таргет бе в центъра на каменна тераса, когато над него като светкавица прелетя грачейки черен гарван. Таргет се хвърли след собствената си сянка.
Невада нямаше време за размисъл. Задейства рефлексът му. Измъкна пушката и простреля виновника за уплахата на коня, като същевременно отскочи от седлото на Таргет, който загубил равновесие, се търкулна надолу по склона, повличайки куп камъни след себе си. Невада също падна и се затъркаля, без да намери опора, за която да се хване.
В края на склона се спря пред огромна скала. Щом се изтъркаляха и последните падащи камъни, Таргет се изправи, отърси се и се огледа. Не откри опасност и спокойно тръгна да търси нещо за ядене. След няколко минути по по-безопасна пътека слезе и Дейзи.
Небето притъмня и се забули от вихрения танц на безброй снежни парцали. Конете обърнаха опашки към вятъра.
Невада остана да лежи, стиснал пушка в ръката.
Воят на Бейби накара Идън да подскочи от уплаха. Бе пуснала вълчето да тича целия ден. Изчакваше да отмине бурята, за да го впрегне в работа. Възнамеряваше двамата да побродят и тя да си отбележи пътеките на дивите котки, които щяха ясно да се очертават в прясната снежна покривка и щом снегът се разтопеше, тя можеше да разчита на носа на Бейби да проследи животните дори през скалите.
С чаша димящо кафе в ръка Идън приближи вратата на хижата, отвори я и се заслуша. Снегът падаше и заглушаваше звуковете и видимостта до триста метра.
Бейби нададе вой, зовейки своя баща — вълк. Идън се замисли. Не беше това звукът, който я притесняваше.