— Чувам те, Бейби. Върни се при мен.
От снежната пелена се появи черният силует на вълк-куче. Той безшумно прекоси поляната, поколеба се минута-две пред вратата на бараката и влезе.
Вместо да поздрави Идън и да се отправи към задната част, Той деликатно близна ръката й и я загледа с жълтите си очи. Идън се озадачи. Бейби наистина искаше да привлече вниманието й. Това правеше само в един случай, когато наоколо имаше мъже.
— Някой идва, така ли?
След събитията в Уест Форк Идън бе доволна от присъствието на четириногия си приятел.
— Влизай вътре. Не се безпокой, направила съм цяла кана кафе. Ще посрещнем гостите както подобава. Хайде, Бейби.
Идън се опита да измъкне ръката си, но Бейби не я пусна.
Любопитство надделя над уплахата на младата жена. Завладяха я спомените за студени зелени очи, гъста черна коса и брада, мъжествено лице, което би могло да се приеме като красиво.
Стой далеч от мен, Идън… Желая те повече от всички мъже в бара…
Не за пръв път се сещаше за тъмнокосия непознат, който й се бе притекъл на помощ. Ликът му се смесваше със снежната пелена.
Кой си ти, Невада? Къде си? Твоето присъствие ли възбужда вълчето ми?
В мига, когато надеждата се породи у нея, тя побърза да я отблъсне. След като си бе тръгнал, Невада не се бе обърнал да я погледне нито веднъж. Не бе оставил съобщение на следния ден. Дори не знаеше фамилията му.
Идън се вгледа в очите на Бейби. Така й се искаше да могат да си приказват. Само веднъж досега Бейби се бе държал така настоятелно, в Аляска, когато на опасно разстояние от тях се бе приближила огромна мечка.
— Сигурен ли си, че има нещо тревожно, Бейби? Докторът по биология Мортимър Мартин лично ме увери, че по тези части мечки не са останали. Нали затова оставих пушката си при татко.
Бейби изръмжа тихо, но отново тревожно подръпна ръката й. След това я пусна, отдалечи се на двайсетина метра и я изгледа през рамо.
— Сигурен ли си? В сравнение с Юкон тук има малко сняг, а и аз не изгарям от желание да се катеря по бялата покривка, която не става за снегоходки, нито за писалки, което означава, че…
Бейби изскимтя, молейки по единствения възможен за него начин. След това отново изръмжа, а косите на Идън настръхнаха. Дори и в присъствието на мечката, Бейби не се бе държал така тревожно.
— Стой, Бейби.
Идън се върна в бараката, убедена, че вълчето ще я чака, напълни една манерка с горещо кафе и угаси огъня. Метна на гръб раницата, която държеше винаги готова и обу снегоходките си. Погледна часовника си, като се чудеше колко ли време ще се бави. При нужда можеше да изкара няколко дни на открито.
— Добре, Бейби. Да вървим.
Вълкът не се поколеба нито миг. Тръгна направо през поляната и я поведе към боровата гора. Идън го следваше като се стремеше да върви ритмично, за да не се изпоти. Потта бе най-големият враг на планинарите, защото, когато спират, тя се превръща в ледена коричка, която изсмуква топлината на кожата.
Бейби внимаваше да не я губи от поглед. Не душеше някаква определена следа, защото не вървеше с нос до земята. Идън проумя, че той се връща по собствените си дири.
Бе вървяла след Бейби десетина минути, когато откри първите следи. Върху снега се виждаха отпечатъците на копитата на два коня, единият от които бе влачил въже или повод. Бяха се движили на югоизток, но Бейби не обърна внимание на следите. Идън се спря. Струваше й се, че забелязва в далечината силуета на кон.
— Бейби!
Вълкът спря, излая и отново затича.
След миг колебание Идън го последва. Тя имаше пълно доверие на инстинктите на полуопитомения си вълк. Щом Бейби не се вълнуваше от коня, значи имаше нещо по-важно, което бе приковало вниманието му.
Без да се обръща повече, Бейби се връщаше по стъпките си. Идън забеляза свлечените камъни. Бе повече от ясно, че поне един кон се бе препънал и се бе въртял надолу по склона. Следи от копита личаха по склона, но от животното нямаше и следа.
Бейби приседна до една скала на около десетина метра от Идън.
— Бейби? Какво…
Дъхът й секна щом различи нещо голямо и продълговато да лежи до огромната с размери на лека кола канара.
Човек.
Мъж.
Снегът бе започнал да покрива тялото му със сняг. Човекът не помръдваше. Стори й се познат.
— Невада! — възкликна тя, различила чертите му. Никакъв отговор.
Трета глава
Идън се спусна през храстите към Невада. Свали ръкавиците и премери пулса му, загледана в ужасното свлачище от върха на канарата. В дясната си ръка Невада още здраво държеше пушката. Китката на лявата му ръка бе студена, но не измръзнала. По време на падането е бил в съзнание, заключи тя, защото с оръжието бе стреляно.