— Невада? — тя приближи до тялото му и свали раницата си. — Невада, чуваш ли ме?
Тялото му потръпна. Отвори очите си на пума, уловена в капан и опасна. Пръстите му се свиха по-силно около пушката, но Идън не забеляза това, защото в този момент го завиваше с якето си през кръста.
— Боли ли те някъде? — попита го тя.
Невада проумя коя е тя и изражението му се промени. Лицето му се озари и се изпълни с живот. Разтърси глава.
— Щом можеш да направиш това, значи не си си счупил врата.
Успокоението на Идън прозвуча и в гласа й. Бе израснала в Аляска и бе научила основите на първата помощ при навяхване, изкълчване или замръзване, но гръбначните контузии бяха извън възможностите й.
А мисълта, че Невада е ранен, я тревожеше.
Тя захвърли снегоходките встрани и се плъзна върху тялото му, за да намести шапката си върху главата му. Лицето й бе само на сантиметри от неговото и косите й го докосваха.
— Така. Сега ще бъдеш на топло.
— Идън? Какво, за Бога, правиш тук?
— Питай Бейби. Той ме измъкна от топлата хижа и ме накара да се разхождам по снега.
Нежно Идън отново положи главата на Невада на земята, покри камънаците под нея с един от ръкавите на якето си и се вгледа отблизо в зелените му очи. Зениците му не бяха променили размерите си и той се взираше настоятелно в нея. Каквото и да бе станало с него по време на падането, мъжествеността му бе останала недокосната.
— Слава Богу — нечуто прошепна Идън, но той разбра мисълта, защото въздишката, отронила се от устните й, бе тежка, сякаш току-що бе свалила цяла планина от плещите си.
— Сигурно Бейби те е открил по-рано, разбрал е, че нещо не е наред и дойде да ме извика. — Идън продължаваше да подпъхва якето си под широкия гръден кош на Невада.
Невада премигна и отстрани снежинките, полепнали по миглите му.
— Да го вземат дяволите! Помислих го за вълк и от изненадата се търкулнах надолу по склона.
— Добре. Къде си ранен?
— Никъде.
— Тогава защо лежиш тук? — Идън не прикри скептицизма си.
— Левият ми крак е притиснат от скалата. Щом разбрах, че не мога да се измъкна сам, започнах да стрелям по три пъти на равни интервали с пушката.
Идън кимна. Позната й беше сигнализацията за опасност.
— Навярно Бейби е чул изстрелите или е подушил присъствието ти. — Тя измъкна манерката с кафето, което още бе топло. Подаде я на Невада.
— Вземи! Това ще те стопли. Изпий колкото можеш, а в това време аз ще прегледам крака ти.
— О! Ухае като истинско кафе — промълви той.
— Гарантирам, че е достатъчно силно, за да поникнат косми по петите ти. — Идън отново сложи ръкавиците си.
Невада изви устни от задоволство, надигна манерката и отпи. Горещата течност се разля в тялото му като балсам, който стопляше всичко, до което се докосваше. С нежелание той спря.
— Искаш ли и ти?
— На мен ми е достатъчно топло — отвърна Идън.
— Пий колкото искаш.
— Това значи всичко.
— Добре.
Идън се зае да разчиства по-малките камъни, освобождавайки достъпа си до затрупания глезен. Стараеше се да не се заглежда в чистите и мощни линии на тялото му. Уви? Бе невъзможно. Невада бе прекрасен мъжки екземпляр и предизвикваше сетивата й по начин, който я разсейваше.
Невада облиза последната капка кафе от мустаците си и загледа как Идън се занимава с крака му. Движенията й бяха сигурни. Очевидно, не за първи път се сблъскваше с ранен.
Харесваше му. Опияняваше се от надигащите се под дебелия пуловер гърди, от силните й крака, обути в скиорски клин. Но упоението от тялото й предизвикваше нежелана реакция в неговото, затова той се втренчи в лицето й като си припомняше мекотата на кожата, променящия се цвят на лешниковите очи, предизвикателната сладост на устните й.
Идън вдигна очи, обезпокоена от настоятелния поглед на Невада. Той побърза да извърне очи.
— Виждат ли се конете наоколо?
— Само следи от копитата им. Голям и малък кон. И двата са били със зимни подкови. Движели са се на юг и на изток пред вятъра.
Камъните се раздвижиха под ръцете на Идън.
— Струва ми се, че видях единия на около пет минути път оттук, под едно голямо дърво, но не съм сигурна. По-малкият е влачел въже след себе си. Никой не накуцва, макар че единият е паднал заедно с теб по склона. И да е имало кръв, не е било много, така че се успокой. Конете ти са в много по-добро състояние от теб.
— Голям кон. Малък кон. Зимни подкови. Въжета. — Невада не отделяше очи от изящния профил на Идън. — Къде си се научила да преследваш?
— В Аляска.
— Коне?! — скептично изви вежди Невада.