— Диви котки. — Идън се опитваше да отмести камък, който бе малко по-малък от пони. — В университета изучавах дивите котки, а в Колорадо дойдох заради пумите кугуар. След котките най-много се интересувам от обяздване и обучение на коне.
Погледът на Невада се промени. Тя възнамеряваше да живее в отдалечените райони около Уайлдфайър каньон, да преследва кугуарите, които се бяха върнали по земите на „Рокинг Ем“.
— По дяволите! — изруга под нос Идън, напъна с рамо по-малкия от двата камъка, които бяха затиснали крака на Невада. — Можеш ли да измъкнеш крака си от ботуша?
— Да. Почини си, преди да си се изпотила.
Тя се поколеба, след това кимна. Невада имаше право. Приседна на земята и си пое дълбоко дъх. Налагаше си да запази спокойствие и да не издава тревогата си. Левият му крак бе здравата затиснат под камък, който беше прекалено голям, за да може тя да го помести. До него пък беше парчето канара, отчупило се при падането по склона. То се свличаше надолу при всеки неин опит да го отмести.
— Как е главата ти?
Очите на Идън шареха с надеждата да открие нещо, което би могла да използва вместо лост и да повдигне по-малкия от камъните.
— Ще оживея.
— Световъртеж? Двоен образ? Гади ли ти се?
— Не. Имам твърда глава.
Тя още търсеше лост и се усмихна, без да го поглежда.
— Няма да те докосвам там. А как е кракът ти?
— Студът е прекрасна упойка.
— Превъзходна. Когато дойдох, ти беше в безсъзнание.
— Трябваше да се събудя след десет минути и да дам отново три изстрела.
Убедеността на Невада я накара да се извърне към него.
— Хипотермията… — подхвана тя.
— Все още не е проблем — с безразличие я прекъсна той. — Измръзвал съм и друг път и то при по-лоши условия и все още съм жив.
Идън свали ръкавицата си и се зае да премери пулса му. Бе силен и ритмичен. Студът не бе забавил още темпото на жизнените му процеси. А изпитото кафе щеше да помогне за известно време да поддържа топлина в слабините му.
— Добре — несъзнателно Идън галеше китката и дланта на лявата му ръка и се наслаждаваше на топлината им. Подобно на Бейби и Невада излъчваше първична жизненост. — Къде си се научил да заспиваш и да се събуждаш, когато си пожелаеш?
— В Афганистан — отговорът бе рязък и не предразполагаше към повече въпроси.
— И там има високи планини и много мини — сдържано отбеляза Идън и се загледа в един паднал клон, който би могла да използва за лост. — Геолог ли си?
— Не.
Въпреки предупреждението в гласа му, Идън се канеше да продължи с въпросите, но почувства необичайна влага върху пръстите си. От ръкава му се процеждаше кръв. При падането се бе разтворила току-що зараснала рана. Идън с гняв се сети за счупената бирена бутилка и обзета от състрадание, прошепна името му.
— Остави ме да се погрижа за теб — каза тихо.
— Не е нужно жена да се грижи за мен. Никога не съм го приемал, няма да го направя и сега.
Този път заплахата в гласа му бе недвусмислена.
— Така ли? — уж безгрижно попита Идън. — В такъв случай се надявам, че си се настанил добре. Доста време ще мине, преди мъж да намине из тези части на планината.
Невада леко изви устни, но замълча. След миг каза спокойно:
— Ти си изключението, което доказва правилото.
— О! Дяволски съм доволна, че ми го обясни. Вече се тревожех, че може би ударът по главата ти е бил доста сериозен. Сигурен ли си, че си добре? Пулсът ти е учестен. — Идън се намръщи и стисна отново китката на Невада.
— Когато си почивам, пулсът ми е шейсет.
— Но…
— Сега не си почивам.
— Имаш право. Но през последните две минути се учести.
— Ако някой мъж се бе надвесил над мен и държеше като любовник ръката ми, пулсът ми не би променил ритъма си.
Минаха минути, преди Идън да проумее смисъла на думите му. Червенина полази бузите й. Тя не само държеше ръката му, но и галеше китката му.
— Съжалявам. — Тя пусна ръката на Невада. Сложи си ръкавицата и заговори бързо: — Аз съм тактичен човек, но когато съм изнервена, правя глупости.
Думите й отчасти бяха верни, но истината беше, че Невада Блекторн я предизвикваше да се стреми да го опознае, да го накара да се усмихва, да го приласкае…
И след това да го пусне?
Сърцето й се сви от болка при мисълта, че той отново й бе обърнал гръб. Дълбочината на реакциите й бе ирационална и тя го съзнаваше. Сякаш бе попаднала в тъмнина. Реши да не отговаря. Работата с дивите животни я бе научила да приема за нормални неща, които нямаха смисъл в границите на съвременното мислене.
— Тактична, значи? — избоботи Невада. — Сигурно е интересно за мъжете около теб.
— Единственият мъж в живота ми има козина и ходи на четири крака.