Алън Силитоу
Самотният бегач на дълго разстояние
I
Още щом попаднах в Борстал1, наредиха да стана бегач на дълго разстояние през пресечена местност. Сигурно са ме считали просто роден за това, защото бях дълъг и кльощав не за годините си и все още съм си такъв. Но във всеки случай истина беше, че нямах нищо против — нашият род си пада по бягането, особено бягането от полицията. Винаги съм бил добър бегач — бърз и с широка крачка, но бедата беше там, че колкото и бързо да тичах — а без да се хваля, дигнах голяма скорост, — ченгетата все пак успяха да ме спипат след онзи удар в хлебарницата.
Странно ви е нали, че в Борстал има бегачи на дълго разстояние. Мислите си: „Така им е докривяло в оная помийна яма, че пуснат ли ги веднъж по полята и горите, първото нещо ще е да хукнат колкото им държи по-надалеч“. Грешите и аз ще ви кажа защо. Първо на първо, онези копелета, които ни командват, не са толкова тъпи, колкото изглеждат обикновено, и второ на второ, аз самият не съм толкова тъп, че да избягам при някоя тренировка, защото най-мръсният номер е да те спипат след бягство, а мен такива работи никак не ми допадат. Най-важното в тоя живот е да надхитриш другия и да се възползваш от това, без никой да усети. Признавам — те гледат да ме надхитрят и аз гледам да ги надхитря. И ако „те“ и „ние“ мислехме еднакво, бихме си живели в мир и любов. Но те не са съгласни с нас и ние не сме съгласни с тях — такова е положението и така ще си остане завинаги. Истината е тази, че всеки от нас гледа да надхитри другия и затова много-много не се обичаме. Но те си знаят най-важното — че няма да им избягам. Заселили са се като паяци в паянтовата си крепост, стърчат като гарги, накацали по покрива, и вечно тършуват с поглед — из всяка пътечка, по всяка ливада — като немски генерали, щръкнали от танкова кула. Даже и когато бягам зад гората и не ме виждат, те си знаят, че след час край оная ограда ще заподскача четинестата ми глава и аз ще се явя пред оня тип, който пази на портата. Защото стана ли в пет часа през влажното, мразовито утро, треперейки до мозъка на костите си върху каменния под, докато останалите ще спят поне още час до звънеца, сляза ли крадешком, мина ли по всички коридори и стигна голямата входна врата, стиснал в юмрука си разрешителното за тренировка, аз започвам да се чувствам като първия и последния човек на този свят — и двете едновременно, — дано разбирате какво искам да кажа. Чувствам се като първия човек, защото, кажи-речи, парцал нямам на гърба си — пращат ме по заледените полета само по фланелка и гащета, а дори и първото копеле, пуснато на земята посред зима, е успяло да си направи костюмче от листа или палте от одран птеродактил. А пък аз вкочанясвам, нямам с какво да се стопля, нямам даже залък хляб с парче овча лой, а до закуската има няколко часа, през които трябва да тренирам.
Тренират ме здравата за големите състезания, когато се довлича тълпа херцози и ледита — тези свински, сополиви морди, които не знаят колко прави две и две и щяха да ходят като смахнати, ако си нямаха роби да търчат край тях. Пристигат и речи ни държат. Накратко — само спортът щял да ни изведе на правия път, щяло да ни се изпари желанието да пипаме ключалките на техните магазини или сейфове, да отваряме с фуркетче газомерите им2. Като премалеем от тичане и скачане, за награда ни дават парче синя панделка и една чаша — сякаш сме състезателни коне, само че нас не ни глезят като тях, там е работата.
Седя си аз на входа, само по гащета и фланелка, без коричка хляб в стомаха и гледам цветята, които мразът е изписал по земята. Какво си мислите — че това ми стига, за да ревна? Нищо подобно. Нима ще ревна само за това, защото съм се почувствал като първия момък на земята? Та това е сто пъти по-добре, отколкото да те затворят в оная спалня с още триста други. Виж, не е чак толкоз приятно да се почувстваш като последния човек на земята. А това става, щом си представя, че спящите триста момчета са мъртви. Спят те така дълбоко, че аз решавам; тези тиквеници са хвърлили сигурно топа през нощта и аз съм сам-саменичък. Погледна ли навън към храстите и замръзналите вирове, започвам да усещам как все повече и повече се застудява, докато всичко, което мога да обхвана с поглед, се покрие с лед — хиляди мили лед — червените ми ръце, цялата земя досам небето, всяко късче суша и море. Боря се с това чувство, опитвам се да бъда първият човек. Става ми по-леко и напомпам ли се достатъчно, аз се понасям през вратата навън и започвам тренировката.
Намирам се в Есекс. Сигурно този Борстал е добър — така поне ми каза началникът, когато ме преведоха тук от Нотингам. „Желаем да ти вярваме, докато се намираш в това учреждение“ — говореше той, гледайки вестника със своите неработили, бели като лилия ръце, докато аз четях от горе на долу големите букви: „Дейли телеграф“ — „Играеш ли честно с нас, и ние ще играем честно с тебе!“ (Ей богу, кара те да мислиш, че предстои скучен тенисен мач!) — „Изискваме упорита, добросъвестна подготовка, искаме добри спортисти — продължаваше той. — И ако изпълниш тези две условия, бъди убеден, че и ние ще ти помогнем и ще те върнем на обществото като честен човек!“ Щях да се пръсна от смях, особено когато веднага след това сержантът излая на трима ни „Мирно!“ и ние се понесохме като смяна на гвардейски караул. Докато началникът си повтаряше „ние искаме да направиш туй и ние искаме да направиш онуй“, аз се мъчех да видя къде са другите „ние“, колко от тези типове са в стаята. Как не, знам ги, че са хиляди, но доколкото виждах, присъстваше само той. А иначе те наистина са хиляди — плъзнали по цялата разложена от сифилис страна, из магазини, канцеларии, гари, коли, къщи, кръчми — „праведниците“ като тебе и тях, настръхнали да дебнат „грешниците“ като мене и нас и готови да дръннат на ченгетата при първата ни грешна стъпка. Така ще бъде до края на света, честна дума, но и аз не се отказвам от грешните стъпки, няма да се откажа, докато не хвърля топа. Ако „праведниците“ се надяват, че могат да ме възпрат, само си губят времето. Те могат да ме изведат и на разстрел, да ме гръмнат със сто пушки. И това е единственият начин да възпрат мене и милионите други. Откакто съм тук, аз премислих много неща. Те могат да ни шпионират по цял ден, за да гледат вадим ли си хляба, работим ли добре, тренираме ли се, но не могат да проникнат с рентген в душите ни и да открият какво мислим. Задавах си какви ли не въпроси, премислих целия си досегашен живот. Обичам да си мисля. Приятно ми става. Това убива времето и прави Борстал много по-малко страшен, отколкото го представяха момчетата от нашата улица. А най-хубавото е да тренираш на дълго разстояние, защото тогава си мислиш, колкото си щеш, и разбираш нещата по-добре, отколкото в леглото нощем. И освен че се научих да размишлявам, аз ще стана един от най-добрите бегачи в Борстал. Мога да пробягам петте си мили по-добре от всеки, когото познавам.
2
Газомер — апарат, който отчита количеството газ, изразходвано за осветление и отопление. Б.пр.