След няколко дни на вратата ни почука един цивилен шишко. И попита за мене. Аз все още си лежах — беше единадесет часа, — но когато чух, че майка ни ме вика, трябваше да се измъкна изпод приятните завивки.
— Един човек те търси — каза ми тя, — шавай, защото ще си тръгне!
Чувах, че го държи на задния вход, дрънка му там за времето — колко било хубаво, но как от сутринта замирисало на дъжд, — а онзи не отговаря, отсича само с едно грубо „да“ или „не“. Аз се оплетох в панталоните, чудейки се защо ли ми е дошъл — знаех вече, че е ченге, защото в нашата фамилия „един човек те търси“ значи винаги това: Нямах представа дали по същото време някой друг не е отишъл у Майкови, но го допусках — та нали сто и петдесет лири бяха натъпкани във водосточната тръба до задния вход, само на десетина инча от обувката на цивилното ченге? Майка ни продължаваше да му дрънка и мислеше, че така ми прави услуга, а пък аз се молех на дядо господ да го покани вътре, въпреки че после осъзнах колко по-подозрително е това — ченгетата си знаят: и сенките им не търпим, та почнем ли с поклоните, те наострят уши и захващат да душат. Майка ни не е вчерашна — мислех си аз, трополейки надолу по разнебитените стълби.
Познах си го аз: „От Борстал е Бърнърд с тази капелка, Роналд с тези гумени чизми в приюта се труди, а този е Пит, докаран с връзка и шлифер шикарен, той съди условно и бута в тюрмето“. (Това шлагерче го измайстори един нов приятел от Борстал — съчини, го така, самодейно, и аз бих ви го предал от край до край, но то си е отделна работа и няма нищо общо с тая история.) Та за ченгето ми беше думата — в неговите джобове цял живот не бе имало, толкоз пара, колкото бяхме натъпкали в търбуха на водосточната тръба. В лицето приличаше на Хитлер — одрал му кожата, та чак и мустаците му щръкнали като бояджийска четка, само че беше най-малко шест фута висок. Но и аз се понадигнах, за да го гледам право в неграмотните сини очи — така правя с всяко ченге.
Тогава започна да ме разпитва, а майка ни се обади зад него:
— Той вече трети месец не се отлепя от телевизора, приятелче, не го намесвай в твоите работи! Не е зле да се огледаш за други, иначе напразно лапаш заплатата, която излиза пак от моя джоб — с тия данъци и удръжки.
Да пукнеш от смях, защото доколкото знаех, майка ни никога нищо не бе плащала, а се надявам, че и никога няма да го стори.
— Слушай, ти нали знаеш къде се намира Паплуйкстрийт? — запита ченгето, без да обръща внимание на майка ни.
— Не се ли отделя от Алфретънското шосе? — запитах услужливо и ведро аз.
— Знаеш, че е някъде по средата, вляво, там има една хлебарница, нали?
— Да не е оная до кръчмата? — поисках да се осведомя аз.
Той ми отвърна остро:
— По дяволите, нищо подобно!
Ченгетата кипват винаги много лесно, но полза никаква.
— Тогава не я знам — спасявам се с нахалство аз.
Той стърже монотонно с огромната си обувка по прага:
— Къде беше миналия петък вечерта?
Хайде пак на ринга, само че това беше по-лошо от истински боксов мач.
Не беше приятно, че това ченге се опитва да ме обвини в нещо, без да е сигурен във виновността ми:
— Да не съм ходил аз в оная хлебарница, за която споменахте? Или съм бил може би в съседната кръчма?
— Ако не ми отговориш направо, ще ти тупнат пет годинки в Борстал — отвърна той и разкопча шлифера си, макар че вън беше студено.
— Бях се лепнал за телевизора, както ви каза мама — заявих непоколебимо аз. Но той продължи с идиотските си въпроси:
— С телевизор ли се снабдихте?
С тези евтини номера не можеш хвана и двегодишно хлапе, та мен ли? И аз му отвърнах:
— Защо, да не е паднала антената? Няма ли да благоволите да заповядате и видите телевизора ни?
Станах му още по-противен:
— Ние знаем, че миналия петък не си слушал телевизора. Знаеш го и ти, нали?
— Може и да не съм го слушал, защото понякога изключваме звука, ей така — за смях, но положително го гледах — чувах майка ни да се кикоти в кухнята и се надявах, че и майката на Майк се държи така, ако ченгетата са споходили и него.
— Ние знаем, че не си бил в къщи — каза той и започна отново да се самонавива. Те винаги казват „ние, ние“ и никога „аз, аз“, сякаш се чувстват по-смели и по-справедливи, когато доказват, че са много срещу един.
— Имам свидетели — говоря му аз, — мама — един, нейният приятел — втори. Малко ли са? Мога да ви намеря още една дузина, ако щете и дузина плюс едно8, щом става дума, че някакъв хлебар бил ограбен.
— Не обичам лъжите — продължава си той, без да проумее „хлебарската дузина“. Откъде изобщо изкопават тези ченгета? — Искам, да зная само едно: къде си скрил парите?
8
Дузина плюс едно — непреводима игра на думи — „дузина плюс едно“ или „хлебарска дузина“ — понятието е от английското средновековие, когато хлебарят е получавал от пекаря тринадесет хляба, а е плащал само „дузина“, като тринадесетият хляб е вземал безплатно заради предпочитанието, че търгува с въпросния пекар. Б.пр.