— Хайде, Смит — ми каза треньорът Роуч, — няма да закъсняваме за решаващото състезание, нали? Макар че и да закъснееш, ти пак ще се откъснеш, обзалагам се!
Отговориха му с рев и вой, но аз не им обърнах внимание и застанах между Гънторпеца и един от асовете на Ейлшем, приклекнах зад старта и откъснах няколко стръка трева, за да си смуча по пътя.
Ето и голямото състезание — в чест на онези, които ни наблюдават от главната трибуна под развятия национален флаг — дългоочакваното състезание на началника. Той и цялата му облещена шайка сигурно се суетят сега да залагат на мене — и все на едро: едно към сто, не, изпразват до дъно джобовете си, залагат рентите си за цели пет години напред — и колкото повече залагат, толкова по-щастлив ще бъда. Защото им бях подготвил сигурното рухване на великата илюзия, която си бяха създали, подготвил го бях и щях да се смея при това чак до задушаване. Коленете ми се притискаха в земята, чувствах хладината й, а с крайчеца на окото си видях, че Роуч вдига ръка. Гънторпецът трепна преди сигнала, някой подрани с приветствения си вик, момчето от Медуей се наклони напред — раздаде се изстрел й аз полетях.
Обиколихме веднъж пистата и сетне потичахме около половин миля по брястовата алея, приветствани непрекъснато с „ура“ — струва ми се, че когато излязохме от портата и продължихме по пътя, водех аз, но не проверих, защото ми беше все едно. Пробегът от пет мили бе очертан със знаци от вар, които белееха по гредите на портите, по стволовете на дърветата, при прелези и по камъни. На всяка половин миля имаше по едно момче с бутилка вода и превързочен пакет за онзи, който се удари или припадне. След първата миля аз бях втори, и то без усилие — ако искате да научите някой тайни за бягането, запомнете, че никога не бива да бързате, но ако забързате, никога не позволявайте на другите да го разберат. Можеш винаги да преодолееш едно състезание на дълго разстояние, без другите и да подушат дори, че се напрягаш. Когато свикнеш да изразходваш по този начин силите си и надминеш двама или трима, накрая се откъсваш така главоломно, че засенчваш всички — защото дотогава не си правел усилие и си се пестил. Аз тичах с постоянен, равномерен ритъм, така уравновесен, че скоро забравих самото тичане — почти не чувствах как се вдигат и спущат краката ми, как ръцете ми се движат напред и назад. Дробовете ми дишаха спокойно, даже и това проклето сърцебиене, което се явява в началото на тичането, престана съвсем. Защото аз никога не се надбягвам — аз просто тичам и някак си подсъзнателно чувствам, че забравя ли състезанието и побягна равномерно, без да мисля, че тичам, винаги ще печеля. Когато по някой прелез или котедж позная, че финишът наближава, аз давам лудешки спринт, защото чувствам, че дотогава не съм бягал и всичките ми сили си непокътнати. Постигнах това, защото се научих да мисля, докато тичам — питам се понякога дали съм единственият бегач, изработил тази система: да забравя, че тича, потъвайки в размишления, които го откъсват от всичко. Дали и другите момчета знаят за този трик, питам аз, макар и сигурен, че отговорът е отрицателен. Летя като вихър по настлания път, по отъпканата пътечка, по-гладка от скучната тревиста писта на игрището и не прекалено гладка, за да ти пречи при мисленето. Този следобед се чувствам в стихията си и зная, че никой не може да ме победи, но съм решен да победя накрая сам себе си. Защото когато при влизането ми в затвора началникът говори за честността, той не разбираше значението на тази дума — иначе не би ме включил в това състезание, не би ме пуснал под това слънце по фланелка и гащета. Би трябвало да ме изпрати там, където аз бих го изпратил, ако бях на негово място — в някоя каменоломна, да троши скалите, докато си строши гръбнака. Цивилният дебелак с хитлеровото лице беше поне по-честен — и на двама ни беше ясно, че сме врагове, а когато делото ми стигна до съда, един полицай потропа на главния ни вход още в четири часа сутринта и събуди майка ни, която спеше полужива от умора, за да й напомни, че на всяка цена трябва да бъде в девет и половина часа в съда. Това беше най-учтивото предизвикателство, за което бях чувал, но все пак можех да го нарека и честно, така както и думите на майка ни бяха честни — тя наговори на този полицай всичко, което мислеше за него, наруга го с най-оскърбителните имена, които знаеше — тази работа й отне половин час и разбуди всички съседи.