Аз тичах по отъпканата пътечка досам полето. Вдъхвах уханието на свежа трева и орлови нокти — струваше ми се, че произхождам от древния род на сибирските хрътки, дресирани да тичат на два крака — само че отпреде ми не се мяркаше никакво зайче, а зад мене нямаше камшик, който да поддържа скоростта ми. Надминах Гънторпеца, чиято фланелка бе вече потъмняла от пот — напреде съзирах и края на оградената горичка. За да мине пръв половината на кроса, там напрягаше последните си сили единственият бегач, когото трябваше да надбягам, за да спечеля състезанието. След малко той свърна в една тясна ивица от дървета и храсти й аз го загубих от погледа си. Наоколо нямаше никого. Познавах вече самотността на бегача, който минава петте мили, прескачайки поля и гори. Осъзнах, че само това чувство на самотност е истински честното и неподправеното, знаех, че отсега нататък ще мисля винаги така, независимо от дребнавите си настроения и усещанията за разни хора. Състезателят зад мене изостана сигурно много, защото наоколо стана съвсем тихо, по-тихо и безжизнено дори и от мразовитите зимни утрини. Не е леко да достигнеш сърцевината на нещата. Сега знаех само едно — че трябва да тичам, да тичам, да тичам, без да разбирам защо се съгласих да прекосявам неразгадаемите полета, които не мога да разгадая, горите, които плашат, хълмите, които не забелязваш, да летя над ручеи, които носят смърт, ако хлътнеш в тях. И финишът не е край, макар че тълпите те приветстват с победа, не е край, защото си се условил да се втурнеш отново, още преди да си поел истински дъх. За тебе краят ще бъде отдих, ако се пребиеш в някой дънер и си счупиш врата или пък паднеш в някой запуснат кладенец и потънеш завинаги в мрака. Така мислех аз — не могат ме улови в тази клопка със състезания, бягане и победи, с тичане за парче синя лента, защото е много малко да живееш само за това — нищо, че ме увещаваха с честните си думи в обратното. Не вярвай, върви по своя собствен път, не по пътеките, белязани с бутилки вода и шишенца йод, та ако паднеш и се нараниш, да те повдигнат и заставят да бягаш отново, даже и ако предпочиташ да останеш на земята.
А пък аз все още тичах — излязох от гората, надминах и единствения, който тичаше пред мене, без дори да съзнавам, че правя това. Туп-тап, туп-тап, тип-тап, тип-тап… Отново прекосявам едно ширно поле, все още без всякакво усилие, с моите ритмични крачки на сибирска хрътка. Не бях преполовил пътя, но знаех вече, че съм спечелил състезанието, че бих го спечелил, ако пожелаех. Ако трябваше, можех да продължа още десет, петнадесет или двадесет мили и да рухна мъртъв на финиша. В края на краищата това не би било по-различно от „честния“ живот, който ми натрапваше нашият началник. Според него, това значеше: „Спечели състезанието и ще си честен!“ А пък аз тичах, защото ми доставяше огромна радост, обичах постиженията си, защото ми помогнаха да започна да мисля, обикнах и самото мислене. От време на време си спомнях, че трябва не само да тичам, но и да победя, но това ми беше съвършено безразлично. Едно от двете — трябваше да спечеля състезанието или само да го пробягам; знаех, че мога да постигна и двете, защото краката ми ме бяха отнесли вече далеч напред — сега печелех време, спускайки се по склона, обрасъл с къпини, и пресичайки отъпканата пътека — краката ме носеха все по-надалеч и по-надалеч, изплетени сякаш от електрически жици, неуморимо бодри, политнали с размах над коловози и коренища.
Но аз не желаех такава победа — победа би било да избягам от полицията, след като съм ограбил най-богатата банка. А тук победата означаваше точно обратното, независимо от това как те подвеждат — означаваше да дотичаш право в облечените им в бели ръкавици ръце, при техните ухилени морди, зад решетката, и да останеш там до края на живота си — в някоя каменоломна. Но дори и в нея аз бих трошил камъните, както си пожелая, а не както ми наредят.
Връхлита ме и друга честна мисъл — мога да свърна покрай онзи жив плет в полето и, прикрит от него, да започна бавното си отстъпление от победния финиш. Без усилие бих могъл да протичам три, шест, дванадесет мили през торфените ливади, да пресека няколко шосета и никой да не отгатне накъде съм поел — а когато се смрачи и изляза на последното шосе, може да случа някой камион, който би ме отнесъл безплатно някъде на север, може да случа и човек, който не би ме издал. Не, не — говоря си аз, — нима съм луд? Да избягам, когато ми остават само шест месеца? И без да съм сторил нещо, което да крия? Не, искам само едно — да покажа на тези затлъстели „праведници“ поне малко от своето пренебрежение, да ги накарам да подскачат от удобните, меки кресла, когато видят как губя състезанието. Нищо от туй, че зная съвсем точно какво ще ми се случи през месеците, които остават да си доизлежа — ще ми възложат най-мръсната работа в клозета и кухнята. За хората от затвора ще бъда просто отрепка — и така ще ме почетат за това, че бях честен посвоему. Защото, когато началникът ме уговаряше да бъда честен, той го разбираше различно, не като мен, и ако се бях покорил и спечелил заради него това състезание, нямаше и да усетя шестте месеца до моето излизане от затвора. Но не, моята честност ми забранява това и щом съм намерил вече начин, за да го докажа, трябва да изтърпя и всичките подлости, които неговият ум може да измисли. Но ако погледнеш на нещата от моята гледна точка, нима би могъл да го упрекнеш? Защото тук се води война — нали го казах вече? — и когато го ударя на най-болното място, той сигурно ще ми отмъсти, загдето няма да го снабдя с купата на победителя. Сърцето му е копняло ден и нощ за днешния следобед — да се надигне той от мястото си и да ме потупа по гърба, докато поемам купата от лорд Бръмбаранов или друго някое чудо, родено без долна челюст, но пък с голямо родословие. И тъй, аз ще улуча началника, където най-много ще го заболи, и той ще се постарае да ми го върне — око за око, зъб за зъб. Но моята радост ще бъде по-дълбока, защото удрям пръв и съм го обмислял отдавна. Не зная защо, но, според мене, това са най-добрите мисли, до които съм стигал — не е важно защо, важното е, че мисля така. Трябваше ми много време, докато стигна до тях. Преди, през целия си разбойнически живот, аз нямах време и покой за мислене, а сега мислите ми текат плавно и ме тревожи само това, че често не мога да ги спра, и чувствам как мозъкът ми се гърчи, премръзва сякаш, парализира се — тогава му давам отдих, като политам стремително надолу по падината, през къпинака. И това е другият ъперкът, който пак аз пръв нанасям на хора като началника, за да им разкрия — ако успея, че в техните състезания никой не побеждава, макар че винаги има някое момче, което несъзнателно стига първо. Да им разкрия, че в края на краищата те са обречени на загиване, а хора като мене ще събират пепелта на изгорелите им кости и ще танцуват лудешки върху развалините на Борстал. И тази история прилича на състезанието, и отново моят герой-победител няма да се понрави на началника. Не, аз съм честен, както той самият ме увещаваше, без да разбира какво казва. Но дори да прочете моята книжка и да схване, за кого говоря, не вярвам той да прояви такава мъдрост, че сам да напише своята история.