Гънторпецът едва не ме догони. В шипките на живия плет пееха птици. Двойка дроздове се стрелна към някакви трънливи храсти. Житата в близката нива бяха високо изкласили — скоро щяха да жънат със сърпове и машини. Когато тичам, не обичам да се оглеждам много, защото това нарушава равномерната крачка — край купата сено реших да престана и въпреки всички гвоздеи в мен дадох такъв спринт, че скоро и Гънторпецът, и птиците останаха далеч, далеч назад. Навлязох в последната миля и половина без усилие, като нож в късче маргарин. Тишината, в която пропаднал след двата пикета, беше неочаквана — сякаш се бях гмурнал под вода и разтворил очи, оглеждах облите камъни по речното дъно. Тази тишина ме тласна отново назад, в къщи, през онази заран, когато моят стар татко напусна този свят. Странно, не бях мислил за него, откакто се случи това, дори не бях си и потъгувал. Защо ли? Струва ми се, че откакто свикнах да мисля по време на тези дълги тренировки, аз станах податлив на всякакви неочаквани и дотегливи размишления, които нападат душата ми. Ето, моят окаян мозък ме кара да виждам зад всяко стръкче трева окървавения татко и сега съвсем не съм сигурен, че мисленето ми доставя радост и че в края на краищата е нещо наистина много полезно. Преглъщам слюнката си. Все пак продължавам да тичам и да ругая и създателите на този Борстал, и неговите спортисти. Тап-тап, туп-тап, тап-тап. Кой знае, това е може би тяхното отмъщение — че още от самото начало успяха да натикат в главата ми тази „латерна магика“ с диапозитиви — нещо, което не можеше да стане преди. Само ако и в бъдеще продължа да разбирам нещата така, както ги разбирам сега, по време на бягането, аз ще успея да съхраня себе си и ще мога да отблъсна другите. Щом проумях тази истина, зная, че в края на краищата ще изляза по-силният.
Пак за онзи ден — заизкачвах бавно, стъпка по стъпка стълбите, без да искам да мисля как ли ще сваря татко и какво ще сторя, когато го намеря. Възмездието днес давам самият аз — спомням си как мама разби живота на моя баща отдавна, още когато бях малък. Мъкнеше се с разни мъже, а татко беше жив и здрав; нея не я беше грижа дали той разбира или не — а обикновено той не беше толкова сляп, колкото тя си въобразяваше — ругаеше, кълнеше, заплашваше, че ще й счупи главата, и трябваше да го възпирам, макар че знаех какво заслужава тя. Какъв живот живяхме ние… Не, няма да се оплаквам, защото ако започна, може да се увлека и да спечеля това проклето състезание, а не искам да го спечеля, въпреки че устремен вече назад, към знамената и входната алея, аз дочувам музиката и шума от игрището, под краката си имам новото усещане от прясно насипания чакъл, който се противопоставя на стоманените ми мускули. Нито за миг не се задъхах, макар че онази торба с гвоздеите продължава да си дрънчи. Ако поискам, аз мога да дам последния голям тласък и да се втурна като вихър, но всичко е подвластно на моето самообладание. Сега вече зная, че в цяла Англия няма друг бегач на дълго разстояние през пресечена местност, който може да се мери с мене по скорост и стил. Нашият грохнал, незаконороден началник, този полумъртъв гангренясал старик е кух като празен бензинов бидон — и той ще ми иска да му донеса слава, да му влея кръв и съживя сърцето му, той иска да има за свидетели своите тлъсти приятели, та когато спра на финиша, задъхан и разлюлян, да може да им каже:
— Виждате, нали, че моят Борстал получава купата. Печеля облога, моите момчета знаят, отдавна разбраха, че си заслужава да бъдеш честен, да направиш усилие за спечелването на тази купа. Отсега нататък те винаги ще бъдат честни, защото аз съм този, който ги е направил такива.
А приятелите му ще започнат да умуват:
— В края на краищата той приучва момчетата си да живеят порядъчно. Заслужава медал, но ние ще му издействуваме да стане „сър“.
Точно в мига, когато птиците запяват отново, аз си обещавам никога да не зачитам това, което мислят или казват неговите гипсирани, безгръбначни „праведници“. Видяха ме и вече викат „ура“, а високоговорителите, които стърчат покрай игрището като слонови уши, разпръскват голямата новина, че съм се откъснал много напред и не ми остава нищо друго, освен да пристигна пръв. Но аз все още мисля как татко умря със смъртта на „грешниците“, как изгони от къщи лекарите, когато го увещаваха да свърши в болница („Като прокълнато морско свинче!“ — изрева им той). Надигна се от леглото, за да ги изхвърли, и дори тръгна подире им надолу по стълбите, както си беше по риза, останал само кожа и кости. Увещаваха го, че ще има нужда от някакви хапове, но той не се поддаде и пиеше само болкоуспокояващите треви, които му вземахме с мама от съседния билкар. Едва сега разбирам колко мъжество е имал моят баща. Когато през онази сутрин влязох в стаята, той лежеше по очи, отхвърлил завивките, и приличаше на одран заек. Посивялата му глава се бе отпуснала на ръба на леглото, а подът бе залян сигурно с всичката кръв, която е имал — до последната капка, защото почти целият линолеум и килимът бяха облени в кръв — рядка и розова.