Тичам вече по алеята, сърцето ми тежи като воденичен камък, затиснал артериите, гвоздеите се набиват все по-надълбоко и по-надълбоко, сякаш ме стягат в дървено менгеме, но краката ми са все още леки като птичи криле, а ръцете ми приличат на животински нокти. Можех да прелетя стадиона, да спечеля, без да ща, състезанието, но не исках никому да доставям такова удоволствие. Тичайки към финиша, аз вдъхвам горещия сух ден, минавам покрай купи окосена трева, която се изсипва от улеите, прикрепени към косачките, направлявани от мои другари. Откъртвам парче кора от едно дърво и го натиквам в устата си — тичам и дъвча кората, а може би и личинките, докато започне да ми прилошава. Но аз изсмуквам от нея всичко, което мога, защото едно птиче ми подсказва, че ще живея дяволски дълго, но през следващите шест месеца не ще мога да вдъхвам тази трева, да вкусвам прашната кора, нито да бягам по тази чудесна пътечка. Противно ми е да призная, но някаква проклетия успя да ме разплаче, а плачът е нещо, което — дявол да го вземе! — от мъничко дете не бях си спомнял. Забавям крачката, за да може гънторпецът да ме догони, и го правя точно там, където алеята се влива в стадиона — откъдето могат да видят какво правя най-вече началникът и неговата банда, разположена на централната трибуна. Движа се толкова бавно, че тичам почти на място. Тези, които са най-близко, все още не разбират какво става и продължават да крещят като луди в очакване да прекося финиша. А пък аз се питам кога по дяволите онзи проклет гънторпец зад мене ще се добере до стадиона, защото не мога да издържа така до безконечност. Мисля си: „О, боже, каква проклетия — гънторпецът сигурно е отпаднал й сега ще трябва да чакам половин час, докато се подаде следващият! И така да е, няма да отстъпя нито крачка, няма да протичам тези последни сто ярда, дори ако трябва да седна със скръстени нозе на тревата — нека началникът и неговите хубавци се вдигнат оттам и ме занесат на ръце до финиша. Но това би било против техните закони и може да се обзаложите, че няма да го направят, защото не са достатъчно умни, за да нарушат тези закони — както бих постъпил аз, — макар че те самите са ги съчинявали. Не, ще му покажа какво значи честност, дори ако трябва да умра, но съм сигурен, че никога няма да разбере, защото ако той и подобните му разбираха, това би значело да бъдат на моя страна, което е изключено. Кълна се в бога, ще издържа, както татко издържа болката и изхвърли онези лекари по стълбата — щом той е имал достатъчно мъжество да го стори, и аз ще имам достатъчно мъжество да остана тук и да изчакам, докато гънторпецът или ейлшемецът изтрополят по пътеката и налетят право на лентата, опъната на финиша. Колкото се отнася до мене, аз бих се допрял до тази лента само мъртъв, след като удобният ми ковчег е нагласен вече за онзи свят. Дотогава аз съм бегач на дълго разстояние, ще прекосявам земята винаги верен на себе си, независимо от това какво ще ми струва.“
Момчетата от Есекс крещяха до посиняване, убеждаваха ме да мръдна малко, махаха с ръце, станали прави, сякаш се канеха сами да изтичат до финиша — бяха само на няколко ярда от него, но от другата му страна. „О, глупава тълпа — мислех си аз, — защо си се хванала за този финиш?“ Но в себе си знаех, че те не вярват в това, за което викат, всъщност те бяха на моя страна и винаги ще бъдат, и техните лапи не умеят да кротуват, и те влизат и излизат непрекъснато от участъци и затвори. Ето ги сега — забавляват се чудесно, като ме приветстват, а началникът си въобразява, че с цялата си душа те са на негова страна — ако имаше само капка мозък, той никога не би го помислил. Дочувах вече разните лордове и ледита, седнали на централната трибуна, виждах ги как се надигат и ми махат с ръце:
— Бягай! — крещяха изнежените им гласчета. — Бягай!
Но аз бях глух, ням и сляп, не мърдах от мястото си, дъвчех кората и все още плачех като детенце, плачех вече от радост, че най-сетне ги победих.
Защото видях, че момчетата от Гънторп хвърлят палтата си във въздуха и чух как зареваха диво — долових, че тупкането по пътеката зад мене се приближава все повече и повече — край мене профуча дъх на пот и чифт дробове, изнемогващи за глътка въздух. Бегачът залитна към финиша, рухнал, политащ наляво и надясно, мучащ като див зулус. Той прилича не на човек, а на призрак — сигурно така ще изглеждам на деветдесет години, когато тръгна към мекия, драпиран ковчег. И аз бих могъл да го приветствам: