— Давай, давай, пречукай се! Омотай се цял в оная лента!
Но той беше вече на финиша, затова тръгнах и аз, тичайки в лек тръс след него, стигнах края и загубих съзнание под някакъв убийствен рев, който ме оглушаваше.
Време е да завършвам — не мислите, че не бягам вече, бягам, по един или друг начин. За началника на Борстал не сбърках — той не прояви никакво уважение към моята честност. Аз не го и очаквах, нито пък се опитах да му обясня, но ако той наистина беше образован човек, трябваше малко или повече да проумее. Върна ми доста добре или поне си мислеше, че го е сторил — накара ме да изнасям почти всяка заран помийните кофи от огромната кухня до затънтения край на градината, където трябваше да ги изливам. Следобед разстилах отпадъците от храната над лехите с картофи и моркови. Вечер триех подовете — дълги по цели мили. Но за шест месеца това не беше лош живот. Ето още нещо, което началникът никога не можа да проумее, иначе би станал още по-безпощаден. Когато си припомня, виждам, че си е струвало да постъпя така — научих се да размишлявам, а и момчетата разбраха, че нарочно загубих състезанието и не намираха достатъчно добри думи за мене и ругатни за началника — последното, то се знае, винаги наум.
Работата не ме прекърши — в много отношения тя ме направи по-силен и когато напуснах, началникът разбра, че злобата му е била хвърлена на вятъра. След Борстал те се опитаха да ме пратят в казармата, но аз пропаднах на медицинския и ще ви кажа защо. Щом излязох на свобода, след онова прощално бягане и шестте месеци тежка работа, аз легнах с плеврит. Доколкото разбирам, това означава, че тогава съм постъпил правилно — проиграх състезанието на началника и спечелих две победи на моето собствено. Вярвам твърдо, че ако не бях се състезавал за моето състезание, аз нямаше да пипна този плеврит, който ме запази далеч от униформата и същевременно не ми попречи да си върша работата, за която отдавна ме сърбяха ръцете.
Сега съм на свобода, отново правя различни набези, но и след последния сериозен удар плъховете не успяха да ме пипнат. Прибрах шестстотин двадесет и осем лири и съм все още вън, защото всичко, направих сам, след което имах време и спокойствие да напиша тази история. Парите ще ми стигнат, докато обмисля още един, по-голям удар, но това е най-съкровена тайна, която не бих споделил с никого. Докато търках с четките подовете на Борстал, аз си изработих моя система, места за укриване, изградих си привидно благоприличен живот, почиващ на честен труд. Но в същото време постигнах съвършенството на моята специалност, обмислих всички тънкости на това, което щях да предприема, изляза ли веднъж. И пак ще вървя по този път, дори ако попадна отново в мрежата на любопитните полицаи.
Междувременно (така пише в малкото книжки, които изчетох оттогава, и то без всякаква полза, защото спират винаги пред финиша и от тях нищо не се учи), възнамерявам да предам написаното на един приятел и да му кажа: ако някога отново ме уловят, нека опита и отпечата всичко това в някоя книжка или където успее. Защото ми се ще да погледам лицето на началника, докато разчита тези работи — ако успее да ги разчете, в което много се съмнявам. Но и да успее, според мене, той пак не ще достигне сърцевината.
А пък ако не ме хванат, момчето, на което ще предам моята книга, не ще ме издаде никога — то живее до нас, откакто се помня, и ми е приятел. В това вярвам непоколебимо.