Щом си внуша, че съм първият човек, пуснат на земята, и рано сутрин, когато и птиците не дръзват да запеят, изскоча светкавично през вратата право върху заскрежената трева, аз започвам да си мисля и това е нещо, което ми допада. Тичам опиянен по моя път, свръщам по пътеки и пътечки, без да съзнавам, че го правя, прескачам ручеи, без да ги забелязвам, крещя „добро утро“ на ранобудния дояч, без да го виждам. Колко е хубаво да бягаш на дълго разстояние, да си на открито сам със себе си, жива душа да няма, да не те ядосват, да не ти нареждат какво да свършиш, как да разбиеш забутания магазин на съседната улица и да нахлуеш в него.
Зная, че никога не съм бил толкова свободен, както през тези няколко часа, когато тренирам по пътеката между входните врати и онзи голобрад, тумбест дъб, където пътят свършва и аз завивам. Всичко наоколо е мъртво — но това не е страшно, защото е мъртво, преди да е живяло, не е умряло, след като е било живо. Така го разбирам аз. Знаете ли, в началото често съм вдървен от студ. Изобщо не усещам ръце, крака, тяло — приличам на дух, който не би почувствал земята под нозете си, ако не я съзираше от време на време в мъглата. Ако го описват в писмо до майките си, някои биха казали, че страдат до болка от студа — такива работи аз не пиша, защото зная, че след половин час ще ми стане топло, а когато стигна шосето и край автобусната спирка свия по пътеката между нивята, аз се нагорещявам като тумбеста печка и ставам весел като куче с тенеке на опашката.
Хубав е животът — решавам аз, ако не отстъпваш пред ченгетата и началниците на Борстал и всичките ония „праведници“ с тъпи физиономии. Тап-тап-тап. Туп-туп-туп. Шляп-шляп-шляп — тичат краката ми по твърдата земя. „С-с-с-с-с“ — съскат голите клонки на храстите, когато ги докосна с ръце и крака. Сега съм седемнадесетгодишен и когато ме пуснат от Борстал — ако не избягам и не объркам нещата дотогава, — те ще се опитат да ме тикнат в казармата: А има ли разлика между казармата и това място тук?! Но не могат да ме минат, копелетата му недни. Виждал съм казармите край нашата къща и ако отпред нямаше разни войници с пушки, между техните високи зидове и това място тук разлика нямаше да има. Каква е ползата, че войниците се измъквали от дъжд на вятър, за да си пийнат по една малцова бира? Не излизам ли и аз три пъти седмично, за да тренирам, което е сто пъти по за предпочитане, отколкото да се натряскаш? Когато ми съобщиха, че ще тренирам сам, без надзирател на велосипед, аз просто не повярвах. Твърдят, че заведението е прогресивно и модерно, но аз не се хващам на тези приказки. Чувал съм, че и този Борстал е като всеки друг — разликата е само там, че мога да тичам самостоятелно. Каквото и да казват, Борстал си остава Борстал. Както и да е, в началото захленчих, че е премного да тичам пет мили хем рано, хем на гладно. Но те започнаха да ме увещават, че не е толкова страшно — а пък аз си го знаех през цялото време, — нарекоха ме дори юначага и ме потупаха по гърба, когато се съгласих и заявих, че ще опитам да им спечеля „Борсталската купа със синя лента на кроса за дълго разстояние“ (общоанглийски). И сега, когато началникът обикаля, той ми говори така, както би говорил на собствения си кон (ако притежаваше такъв), който му печели състезанията.