— Наред ли са работите, Смит? — пита той.
— Тъй вярно, сър! — отговарям аз.
Той подръпва сивите си мустаци:
— Как върви тренировката?
— Реших да обикалям пистата и следобед, за да си поддържам формата, сър — казвам му аз.
На опуленото, шкембесто копеле му става приятно от това:
— Добра проява! Знам си, че ще ни спечелиш купата! — казва то.
А пък аз ругая под носа си: „На куков ден!“ Не, няма да им спечеля купата, макар че това изкуфяло копеле възлага всичките си надежди на мене. „Но какво значение имат тези глупашки надежди?“ — питам се аз. Туп-туп-туп, шляп-шляп-шляп — прескачам ручея и навлизам в гората, където е почти тъмно и заледените вейки жулят краката ми. Пет пари не давам за тези надежди! А за началника всичко това значи толкова, колкото за мене да прегледам спортния вестник и да заложа на някоя състезателна кранта, която нито съм виждал, нито съм чувал, нито искам да знам нещо за нея. Ето колко знача за него. И аз нарочно ще загубя това състезание, защото не съм състезателен кон и ще оставя началникът да разбере цялата работа малко преди финиша — ако само не избягам преди състезанията. Бога ми, ще го направя! Аз съм жив човек, имам си мои мисли и мои тайни, и душа прокълната, за които той не подозира и няма никога да заподозре, защото е тъп. Сигурно ще ми се изсмеете, загдето твърдя, че началникът е тъпо копеле — аз, който едва драскам, за него — който може да чете, да пише и да смята като професор. Но казвам самата истина. Той е тъпакът, а не аз, защото мога да прониквам в неговите подобни по-дълбоко, отколкото той в моите събратя. Ясно е значи — и двамата гледаме да се надхитрим, но в края на краищата ще го надхитря аз и ще спечеля, дори и да пукна в дранголника на осемдесет и две години. Ще изживея много по-интересно и трескаво живота си от него. Предполагам, че е прочел хиляди книги, доколкото съм чувал — дори бил написал няколко, но съм сто на сто сигурен, толкова, колкото, че съм тук: моите йероглифи струват един милион пъти повече от неговите драскулки. Не ме е грижа какво мислят другите, такава е истината и не може да се опровергае. Когато разговаряме и аз го гледам право във фелдфебелската морда, тогава разбирам, че аз съм жив, а той — мъртъв. Мъртъв е като пън. Ако пробяга десет ярда, и ще рухне. А пък ако схване малко от това, което става в душата и сърцето ми, пак ще рухне, но от удивление. Но засега мъртвите типове като него командват момчетата като мене и аз съм почти напълно сигурен, че така ще бъде винаги. И все пак, бога ми, предпочитам да остана това, което съм — вечно гонен, вечно разбиващ будките за пакетче цигари или кутийка конфитюр, — вместо да командвам другите и да съм жив труп. А може би, щом добиеш власт над хората, ти непременно умираш? Господи боже, трябваше да пробягам няколкостотин мили, за да стигна до тази мъдрост! Не, бих могъл да я изрека по-рано, така, както и не бих могъл да измъкна от задния си джоб банкнота от милион лири. Но знаете ли, когато премисля, аз се убеждавам, че е точно така, така е било винаги и така ще си остане. И всеки път, когато началникът отвори вратата и каже: „Добро утро, момчета!“, аз се убеждавам още по-дълбоко в това.
Докато тичам и гледам как парата на дъха ми се вие във въздуха, сякаш цялото ми тяло е набодено с десетки димящи пури, аз си припомням отново кратката реч, която ни държа началникът при пристигането ми в Борстал. За честността. „Бъдете честни!“ Една заран толкова много се смях, че закъснях с десет минути от разписанието, за да ми мине болката в слабините. Началникът така се стресна от закъснението, че ме изпрати на лекар, за да ме видят на рентген и да чуят сърцето. „Бъди честен!“ Все едно да ми баеш: „Бъди труп като мене и тогава не ще става нужда да напускаш разкошната кочина, в която живееш, за да отиваш в Борстал или в затвора. Бъди честен, лепни се за някоя тиха професийка с шест лири седмично!“ И през цялата дълга тренировка аз все още не съм разбрал какво искаше да каже началникът с това — започва да ми става ясно, но не ми е по вкуса. Защото след всичко, което премислих тук, разбирам, че това е само прибавка към останалото, което не се отнася до мене — такъв, какъвто съм си. Хората като началника не могат никога да схванат и това — че аз наистина съм честен, винаги съм бил и винаги ще си бъда. Звучи смешно, но е истина, само че аз разбирам честността по моему, а той — посвоему. Считам, че моята честност е единствената истинска честност на света, той пък мисли така за своята. Ето защо в тази проклета крепост с високи зидове и бодлива тел, дявол я знае къде, запират момчета като мен. Но ако имах власт, аз никога нямаше да се трепя и да строя подобно заведение, за да натикам вътре всичките ченгета, началници, мадами, драскачи, офицери, членове на парламента — не, щях да ги изправя пред някоя стена и да ги очистя, както и те са правили преди години с наши момчета, сигурно, без да разбират какво значи да си честен. Всевишният ми е свидетел, че и сега не го разбират и никога няма да го разберат.