Изкарах почти осемнадесет месеца в Борстал, без да помисля за бягство. Да ви разказвам подробно как беше там, няма да мога, защото не съм силен по описанията — какво е зданието или колко столчета и решетъчни прозорци има тази стая. Няма да мога и да ви се оплача много-много, защото — нека ви кажа истината — в Борстал съвсем не съм страдал. Точно така отговаряше и едно приятелче, когато го питаха тежка ли е службата във войската: „Съвсем не. Хранеха ме, даваха ми дрехи, някой друг шилинг — получавах сто пъти повече от преди, когато се претрепвах от работа. Обикновено не ме караха да работя, най-много да ме изпратят два пъти седмично в бюрото за раздаване помощ на безработните.“ Значи горе-долу и аз казвам същото. В това отношение Борстал не ме е обиждал и понеже не мога да се оплача, няма и защо да ви описвам как ни хранеха, къде спяхме или как се отнасяха към нас. Но Борстал ме оскърбява по друг начин. Не, не че той ме кара да се сърдя — аз съм си сърдит от рождение. В Борстал разбрах с какво се опитват да ни заплашват. Те си имат разни начини — и каторга, и в края на краищата — въже. Излиза примерно така — пипвам за гушата някого и му смъквам сакото, но мигом отхвръквам, защото той светкавично измъква нож, за да ме прободе като шопар, ако приближа. Като този нож е и самият Борстал, и затворът, и бесилката. Но видял веднъж ножа, ти започваш да се учиш на невъоръжена самоотбрана. Няма накъде — трябва да се научиш, защото в ръцете си никога няма да имаш нож като техния, макар че самоотбраната без нож е празна работа. Но все пак е защита — втурваш се към човека, бил той с нож или без нож, и гледаш да го спипаш едновременно за китката на едната и лакътя на другата ръка и да извиваш назад, докато пусне ножа.
Разбирате сега, че изпращайки ме в Борстал, те ме заплашиха с нож и тогава аз узнах нещо, което не знаех преди: че между мене и тях се води война. Разбира се, бях чувал достатъчно за това, защото аз самият съм бил в поправителен дом, а пък и момчетата са ми разказвали сума работи за техните братя, прибрани в Борстал, но сега всичко ми се струва детска игра — гоненица, закачки с котенца, тупаница с боксьорски ръкавици, езда на пони.
Понеже ми показаха ножа, аз вече даже и да не открадна нищо до края на живота си, ще разпознавам своите врагове и ще зная какво значи война. Да хвърлят, колкото си щат, атомни бомби; съвсем не ме засяга — за мене това не е война и войнишки шинел няма да навличам. Друга война водя аз, нищо че я мислят за детска игра. Тяхната война е всъщност самоубийство, а тези, които тръгват да воюват и биват убити, трябва да се затварят за опит за самоубийство. Защото момчетата, които бързат да се явят доброволци или се оставят да ги мобилизират, усещат нещата точно така. Зная го, защото и аз често съм си мислел колко добре ще е да се убия сам. Струваше ми се, че ще е най-лесно, ако се моля за една кръвопролитна война — ще се явя доброволец и ще ме убият. Мина ми обаче, когато разбрах, че вече се намирам в положение на война, че съм бил роден по време на война и съм расъл под бойните тръби на „древни воини“ — едни повели атаката в Дортмуур, други останали полуживи край Линкълн, трети подмамени от Борсталската ничия земя — това отеква по-гръмливо от швабските бомби. Войните на правителството не са мои войни, аз нямам нищо общо с тях — засяга ме само моята собствена война. Спомням си, когато бях на четиринадесет години, излязох веднаж на разходка извън града с трима мои братовчеди. И тримата бяха мои връстници, и тримата се пръснаха по разни Борстали, а после по разни полкове, от които избягаха набързо, а сетне попаднаха в разни дранголници и доколкото зная, все още си са там. Но да си дойдем на думата — тогава бяхме още хлапетии и ни се прииска да се измъкнем в гората, ей така, за разнообразие, да се чупим от шосетата, които през лятото вонят на сгорещен катран. Прескачахме огради и вървяхме косо през полята — по пътя свихме няколко зелени ябълки; продължихме, докато на миля пред нас се мярна гората. По улица „Миньорска“ чухме, че зад една ограда разговаря с колежански гласове някаква тайфа. Покатерихме се по оградата и надникнахме през къпините — гледаме: лапат си пикника, а той истинско угощение — кошници, бутилки, салфетки. Бяха седмина момци и девици, изпратени от маметата и татковците на следобедна разходка. Пропълзяхме през оградата по корем като крокодили и ги заобиколихме, сетне се нахвърлихме върху им, разпиляхме огъня, разпръснахме ги и задигнахме цялото ядене, след това хукнахме през черешовите градини, та право в гората, а по петите ни някакъв чичко, който минавал, когато сме обискирвали пикника им. Успяхме да се измъкнем и си устроихме царски банкет, защото бяхме премалели от глад и бързахме да заръфаме тънките сандвичи с шунка и марули и сметановите сладки.