А пък аз всеки миг от живота си се чувствам така, както сигурно са се чувствали онези глупаци, преди да ги разпердушиним. Но на тях никога не им е минавало през ума, че станалото може да им се случи, както и началникът на този Борстал, който дрънка за честност и за разни празни работи, никога нищичко не разбира. Аз разбрах веднъж завинаги обаче, че тежкият ботуш заплашва да смаже всеки приятен пикник, който — хлапашки, не винаги праведно — бих си устроил. Признавам, че понякога съм бил готов да разкажа всичко това на началника и да го предупредя, но когато го опознах, си промених решението. Или сам да си го установи, или да го опита като мене на собствената си гърбина. Не съм коравосърдечен (помагал съм навремето на неколцина приятелчета с пара, цигарки, лъгал съм заради тях, укривал съм ги у нас, когато са бягали), но по дяволите, ако рискувам да вляза в карцера заради началника — съветите ми той не заслужава. А своята доброта зная за кого да пазя. Началникът няма да има никаква полза от моите съвети — ще се обърка повече, отколкото, ако не знае нищо, макар че — както ми се струва — точно това е и моето желание. Но сега-засега аз оставям нещата на техния ход — и това научих през последните години (добре е, че за тези неща си мисля спокойно — иначе нямаше да смогна да ги записвам с огризания молив, който стискам в лапата си, и щях да зарежа всичко това още преди три седмици).
Когато прехвърля половината от моя маршрут (зная къде е, защото оттам започвам да печеля време, спускайки се по стръмния, покрит с храсти бряг, по наклонената пътека), аз виждам, че след хапещия мраз на зазоряването по голите вейки на бука и явора започва да тече на гъсти капки слънчевата светлина. Наоколо все още няма жива душа, не се чува друг звук освен цвиленето на някое пъстро жребче от конюшнята на невидим котедж3 — и тогава ми идват най-разумните и най-безумните мисли. Началникът сигурно би получил удар, ако ме видеше как летя надолу край брега — мога и врат, и крак да счупя, но няма да го допусна, защото това е единственият риск, който поемам, и единственото дълбоко вълнение, което изпитвам — така, политнал точно като ония птеродактили от „Изгубения свят“, който слушах веднъж по радиото, политнал като скопен петел — изподраскан, готов да се пребие. Това е най-чудният миг, защото, докато летя надолу, главата ми е празна — без мисъл, без слово, без образ. Аз съм опразнен, съвсем без съдържание, както преди да се родя, но няма да се пребия, зная го, защото нещо непонятно, дълбоко в мене, не иска да умра или да се нараня зле. Глупаво е да се размисляш така, защото се объркваш, но въпреки това — мина ли мястото, където се преполовява пътят, аз все пак затъвам в мислене. Тренировката на дълго разстояние рано заран ме кара да мисля, че всяко бягане е като живота — вярно, някакъв мъничък живот, но и той със своето страдание, щастие и всякакви случайности както истинския живот. Спомням си как след много тренировки аз реших, че не е много трудно да откриеш как ще завърши животът ти, щом е започнал добре. Но както обикновено и тук сбърках — най-напред ме спипаха ченгетата, после ме подведе моята собствена луда глава — никога не мога да повярвам, че ще успея безнаказано да мина между капките — все някога, рано или късно, ми слагат крак, дори и тогава, когато, без да разбера, съм прехвърлил много от препятствията. Като хвърля поглед назад, ми се струва, че тогава старите дървета са закривали лица с клони и тайно са си подмигвали, а пък аз съм бръмчал надолу по пътя и нищичко не съм виждал.