II
Не се упреквам: „Ако не беше онзи твой удар, нямаше да влезеш в Борстал“. Не, само набивам в тая моя глава на бегач, че не беше честно щастието да ми изневери точно когато успях да подведа ченгетата, че нямам нищо общо с цялата работа.
Беше есен, а нощта достатъчно мъглива, за да се пошляем по улиците с приятелчето Майк, вместо да седим залостени пред телевизора или в разкошните плюшени кресла на киното. Но цели шест седмици аз не бях пипнал работа и не ме свърташе на едно място. Ще попитате защо съм мързелувал толкоз време, когато обикновено душата ми излиза от бачкане с фрезата. Вижте какво, татко умря от рак в гърлото, а майка ни събра чисти петстотин от застраховката и помощта от завода, където беше работил. „За тежката ви загуба“ — казаха оттам или нещо в тоя дух.
Убеден съм, а и майка ни сигурно е мислила така, че никоя жива душа не би се трогнала от пачка шумолящи синьо-черни петаци4, докато не хвръкнат от ръката й в касата на някой магазин, през чийто тезгях продавачът дава в замяна какви ли не чудесии. Щом пипна парата, майка ни заведе мене и петимата ми братя и сестри в града и ни накичи като кукли. Сетне купи широкоекранен телевизор и нов килим, защото старият беше залян от кръвта на умиращия татко и не можа да се изчисти, и натоварена с всякаква кльопачка и ново кожено палто, нае такси до къщи. А знаете ли — сигурно няма да ми повярвате, — на следния ден чантата й беше натъпкана с още почти триста лири. Та как да работим при такова положение? Клетият стар татко не можа да се порадва, а само той беше страдал и умрял заради тази голяма пара.
Вечери наред седяхме пред телевизора. В едната ръка сандвич с шунка, в другата — блокче шоколад, а между ботушите — бутилка лимонада, докато майка ни се търкаляше горе в новопоръчаното легло с някой красавец. Не бях виждал по-щастлива фамилия от нашата през тези два месеца, докато имахме необходимите пари. Когато те се стопиха, аз много не се сепнах, обикалях цял ден по улиците „в търсене на работа“ — казвах така на майка ни, а всъщност се надявах да пипна отнякъде други петстотин лирички, за да текне отново сладкият живот, на който свикнахме, да текне и да не свършва никога. Удивително е колко лесно свикваш с друг вид живот! Най-напред рекламите по телевизора ни показаха, че не сме дори и сънували колко много неща могат да се купят на този свят. Когато сме надничали из разните витрини, ние не сме успявали да зърнем всичко, защото и без това не сме имали с какво да го купим. Телевизорът правеше всичките тези неща двадесет пъти по-хубави, отколкото сме си ги представяли. Дори и рекламите в киното ни изглеждаха скучни и сиви, защото сега си гледахме частно, у дома. Преди зяпахме по витрините, но стоките не мърдаха, а сега можехме да ги оценим истински — те подскачаха по екрана, лъщяха, а една бонбонена хубавица се втурваше подире им, за да ги сграбчи с лакираните си нокти или да остави червилото си по тях — съвсем не приличаше на безнадеждно тъпите реклами по стълбове и вестници. Тук проблясваха недоопаковани полуотворени пакети и консерви, караха те да мислиш, че още преди да си ги купил, трябва да ги доотвориш; все едно да зърнеш през някоя витрина празен Магазин с незаключен сейф, шефът мръднал нанякъде за чашка чаец, без да помисли, че трябва да си пази парата. И филмчетата, които въртяха, бяха добри, не можехме очи да откъснем от ченгетата, хукнали подир нашите хора, които мъкнеха еднодневки, натъпкани с пари. И все изглеждаше, че — аха-аха — ще успеят да избягат, за да си похарчат имането преди края. Все се надявах, че така ще стане, все ме сърбеше ръката да прасна екрана (мислех си, че е платнен, както в киното), а сетне да измъкна с един двоен нелсън ченгето, за да не търчи повече след момчето с еднодневката. Случваше се то да очисти и по няколко банкови чиновничета, но дори и тогава се надявах, че няма да го пипнат. По-точно: исках го от все сърце, защото другото би значело електрически стол, а не го пожелавам никому, независимо от това кой е — чел съм в една книжка, че електрическият стол съвсем не усмъртява веднага, а ти стърчиш на него, докато пламнеш като факла и гориш, докато умреш. Щом ченгетата хукнеха след тарикатите и ние им скроявахме чудесен номер с телевизора — ха някое ченге си отвори плювалника, за да съобщи, че е хванал някое момче, и аз изключвах звука и наблюдавах как си криви устата — като златните рибки или, не, по-скоро като скумриите или цаците, които обясняват с пантомима постъпките си. Толкоз беше смешно, че цялата фамилия едва не припадаше от смях върху новичкия килим, който още не беше тръгнал към спалнята. Но най-хубаво беше да го направиш на някой тори5, който ти разправя колко хрисимо ще е правителството му, ако си дадеш гласа за тях — увисналите му ченета се тресат, разтварят се и произнасят нещо, той приглажда с ръце мустака си, попипва петелката на сакото, за да провери дали цветето му не е паднало, а пък ако прекъснеш изобщо звука, изключиш дори шепота му, тогава разбираш, че тоя сам не си вярва на приказките.