Когато началникът на Борстал ми чете първото напътствие, аз така ясно си спомних номера с телевизора, че едва не се пръснах от потискан смях.
Да, отракахме се в телевизията и правехме такива фокуси с вълшебното сандъче, че майка ни започна да ни вика „тели-бойс“.6
Моето приятелче Майк го пуснаха под гаранция, защото било първият му удар — виж ми окото, — първият, за който знаеха! И защото никога нямало да го направи, ако не съм го навивал аз. Казаха, че съм бил заплаха за честните младежи като Майк, този Майк, с ръце напъхани дълбоко в джобовете, за да е ясно, че пукната пара няма, с клюмнала глава, сякаш търси петаци по земята, за да си напълни джобовете, със съдрана плетена блуза и коса, захлупила очите му. С неговия фасон „Умирам от глад!“ можеш спокойно да изпросиш от всяка жена по някой шилинг.
И още — че съм бил „мозъкът“ на аферата, главният навивач на другите. Кълна се в господа бога, нищо подобно няма, защото щом можах да скрия парата на онова място, ясно е значи, че нямам мозък дори колкото един комар. А мене, щур какъвто съм си, изпратиха в Борстал, защото — нека говорим често — бил съм вече в поправителен дом, но мисля, че ако седна да разказвам, ще излезе същата скучна история… Все пак се радвах, че Майк се откачи — дано винаги му върви така, не като на мене, смахнатото копеле.
И така, през оная мъглива нощ ние се откъснахме от телевизора и хлопнахме пътната врата зад гърба си. Понесохме се по нашия булевард като шлепове с развалени сирени, които едва се мъкнат по реката — защото в тая убийствена, ледена мъгла не можехме да разберем дори накъде са фасадите на сградите. Замръзнах до мозъка на костите си — в бъркотията при пазаруването майка ни не се сети да ми купи едно балтонче, а когато реших да й напомня, кинтите бяха профукани.
За да се стоплим, засвирихме „Теди-бой на пикник тръгва“, а пък аз си обещах, че на всяка цена ще си купя палто. Майк ми каза, че и той мислел същото, но щял да добави и чифт новички златни очила вместо онези в телените рамки, които носеше от сто години — бяха му ги дали от училищната болница.
В началото Майк не схвана, че има мъгла, а всеки път, когато го дръпвах от някой електрически стълб или някоя кола, той сваляше и избърсваше очилата си. Когато видя обаче, че лампите на Алфретънското шосе се пулят като очите на октопод, той пъхна очилата в джоба си и не ги постави, докато не осъществихме онзи удар. От двама ни заедно и две петачета не можеше да събереш, а макар че не бяхме гладни, когато минавахме край лавките, където пържат риба и чипс, ужасно ни се приискваше да имаме малко пари, защото вдъхвахме фините миризми на сол, оцет и пържещо се олио и устата ни се наливаха. Няма защо да крия от вас — прекосихме града, очите щяха да ни изскочат от гледане — дано открием някое загубено портфейлче или часовник, а по прозорците и вратите на къщи и магазини — нещо достойно и лесно за свиване.
Не разговаряхме, но аз си знаех, че и двамата мислим едно и също. Не разбрах друго — и както съм сигурен, че аз съм аз, така съм сигурен, че никога няма да го разбера — кой пръв от нас, копелета недни, втренчи зъркелите си в двора на хлебарницата. Няма що, лесно е да се каже, че съм бил аз — но истината е, че и досега не зная Майк ли беше или не — спомням си, че видях отворения прозорец, едва след като той ме ръгна в ребрата и посочи нататък.
— Виждаш ли? — проговори Майк.
— Да — уверих го аз. — Да се намъкваме.
— А зида? — прошепна той, като го оглеждаше.
— Подстави рамо! — изхриптях аз. Майк гледаше вече нагоре.
— Ще стигнеш ли? — за първи път проявяваше признаци на живот.
— Остави на мене! — бях вече готов. — От твоите жилави плещи мога всичко да стигна.
Сравнен с мене, Майк беше същинско кутре, но под оплесканата вълнена блуза, изплетена от шахматни квадрати, се криеха стоманени мускули. Ако го гледаш как върви по улицата, с очилца и ръце в джобовете, няма да повярваш, че може муха да смачка. Но аз никога не съм пожелавал да се бия срещу него, защото той е от ония, които мълчат по цели седмици — закове се пред телевизора, чете каубойско романче или просто спи и изведнъж — „прас!“ — едва не убие някого, и то за нищо и никакво — или го изпреварили в надпрепускането за последния съботен брой на „Футбол пост“, прередили го на автобусната спирка или го блъснали, когато посред бял ден фантазирал нещо за куклата, която живее до тях. Видях как се нахвърли веднъж на едно момче само защото го погледнало някак си по-особено, а после излезе, че то било късогледо, но никой не знаеше това, понеже току-що се бяха преместили на нашата улица. Друг път такива неща изобщо не го трогваха. Предполагам, че се сприятелих с Майк само защото и аз самият не обелвам дума месеци наред.
6
Тели-бойс — „тели“ съкратено от телевизор и „бойс“ — момчета на англ. Игра на думи, почиваща на фонетичната близост с „теди-бойс“.