Майк вдигна ръцете си, сякаш го заплашиха с пистолет, и застана пред стената като за разстрел. Покатерих се по него като по стълба или стреме, а той стои, извърнал изпънатите си длани така, че заставам отгоре им като кола на подвижен крик и нито дишането му се чува, нито с мускулче трепва. Във всеки случай и аз не си губех времето — при изкачването бях захапал сакото си, сега го метнах на зида, набучен с късчета стъкло (на това място върховете им бяха позатъпени от времето и случайно попаднали камъни) — сетне, без да усетя как, се озовах отгоре, възседнал стената. Прехвърлих се веднага и когато тупнах на земята, усетих, че краката ми се забиват чак до гръцмуля. Излезе една шумотевица, сякаш се приземих с парашут. Едно приятелче ми е казвало, че скачането с парашут е като скачане от стена, висока дванадесет фута — също като оная. Събрах си чарковете и отворих портата, за да влезе Майк — той продължаваше да се хили и да проявява признаци на живот, защото най-трудната част от работата беше вече извършена. „Дойдох, разбих и влязох!“7 — както се пее в онова дълбокомислено шлагерче от Борстал.
Както обикновено, аз за нищо не мислех, защото бях зает — така е винаги, когато отмъквам тръби, свивам чанти, разбивам брави, задигам резета — напрягам кльощавите си ръце и предългите си крака, за да предвижа работата, и просто нищо не усещам — дали белодробието ми пуфти, дали зяпам или стискам ченета, умирам ли от глад, чеша ли се като крастав или бълвам най-мръсните благословии сред мъгливата нощ. А щом като в главата ми е пълен мрак, как мога да си изкривя душата и да твърдя, че мисля? Когато преценявам как най-лесно да отворя някой прозорец или да разбия някоя порта, мога ли да мисля или дори да се сещам за нещо друго? Това е то, което не успя да разбере оня очилат тип с тефтера и бялата манта, който дни наред ме разпитваше в Борстал. Тогава не успях да му го обясня както сега, когато го пиша, но дори и да бях успял, той пак нямаше да схване — то и аз сам себе си не мога да разбера в такъв момент, макар че много се старая.
И значи, преди да си дам сметка къде се намирам, аз бях вече в хлебарницата. Седя и наблюдавам каква прави Майк — драсна клечка кибрит, видя къде е касата с парата и я понесе, вкопчил в нея и двете си лапи така, сякаш ей сега ще я сплеска. Квадратната му, подстригана като таралеж глава се усмихнала, и то е усмивчица един път — по поръчка, за петдесет шилинга.
— Бягай! — внезапно проговори той и раздрънка касата. — Да се чупим!
— Може още да има — отвръщам аз и измъквам разните чекмеджета на бюрото.
— Няма! — каза Майк, сякаш познаваше играта от двадесет години. — Всичко е тук! — и потупва любовно металната кутия. — Само тук!
Измъкнах още няколко чекмеджета, пълни със сметки, тефтери и писма:
— Откъде пък знаеш, глупако объркан?
Той се втурна покрай мене като бик към порта:
— Тъй на, знам.
Така или иначе, трябваше да сме заедно и да работим заедно. Зърнах една новичка пишеща машина — бонбон ви казвам, — но си знаех, че много лесно ги откриват, затова й изпратих въздушна целувка и излязох подир него.
— По-кротко! — казвам аз и притварям вратата, — Нямаме бърза работа.
— В никакъв случай! — отговаря ми през рамо той.
— Месеци наред ще си пръскаме имането! — прошепнах аз, когато прекосявахме двора. — Само внимавай да не скръцне външната врата, иначе току-виж, ченгетата дотичали.
— Ти мен за щур ли ме вземаш, бе? — отвърна той и така изскърца с вратата, че цялата улица го чу.
Не зная какво му беше на Майк, но аз започнах тогава да мисля как ли ще минем безопасно по всички улици с касата под пуловера ми. Защото Майк ми я връчи веднага, щом се озовахме на главната улица, което значи, че и той се бе размислил. Излиза, че не можеш да загрееш какво става в другия, докато сам не започнеш да мислиш за същото. Но не може да се каже, че измислих нещо умно — такъв страх ме налегна само като си представих, че някое ченге ще запита накъде съм се понесъл с тая буца в шкембето, така се вледених, та и с нагорещен поялник не би могъл да ме размразиш.