— Какво е това? — щеше да запита той и аз щях да кажа:
— Оток.
— Какво имате предвид с този оток, мили момко? — би продължил той по системата на ченгетата.
Аз щях да се разкашлям и затърча така, сякаш болката изгризва червата ми, и да подбеля очи като умиращ на път за болницата. А Майк щеше да ме подкрепя под ръка, сякаш е най-безценният ми приятел.
— Рак — щях да пусна бомбичката на господин Ченгев и да пораздвижа ръждясалия му мозък.
— На твоите години!?
Щях да изрева отново, за да схване, че само мръсно копеле като него може да ме задържа в това състояние. Знаех си, че нищо няма да излезе, но все пак бих добавил:
— Наследствен рак. Татко умря миналия месец от него, а пък аз, доколкото разбирам от медицина, ще умра идущия.
— Тц, тц… в корема ли го удари?
— Не, в гърлото. Но при мен улучи стомаха. — И отново стенание и кашлица.
— Слушай, не може да се моташ така, щом си заразен от рак. Мястото ти е в болницата.
Тогава бих кипнал:
— Тъкмо натам съм тръгнал, ако ме пуснете да мина и спрете да разпитвате. Нали, Майк?
Майк ще ме подкрепя с неясно грухтене. И ченгето веднага ще каже — учтиво и фино, че приемната на болницата затваря в дванадесет, затова ще е май по-добре да телефонира за някое таксе. Ако сме съгласни, на драго сърце ще ни услужи, даже ще плати. Убеждаваме го да не се тревожи — ще се оправим по най-късия път до болницата; уверяваме го, че е добро момче, нищо от това, че е ченге. Но щом свием зад ъгъла, неговата голяма глава — серийно производство — започва да схваща, че ние вървим в посока обратна на болницата. Повиква ни. И тогава хукваме… Да, на тези щуротии мислене ли им викате?
В моята стая Майк отвори чевръсто касичката с чук и длето и преди да разберем какво става, на всеки от нас се паднаха по седемдесет и осем лири, петнадесет шилинга и четири и половина пени: Наредихме ги на леглото ми като коледно угощение: кейк и бисквити със сметана, салата и сандвичи, торти с конфитюр и блокчета шоколад. Поделихме всичко, поделихме го по равно, защото и двамата държим за равно плащане при равен труд — така беше и между татко и неговите другари — чак до края, когато вече душа не му остана. Мислех си, колко е хубаво, че такива типове като оня загубен хлебар не си трупат парата в някоя от големите банки с мраморни фасади, щръкнали по всеки ъгъл на града. Как ни провървя, че е нямал доверие в тях, независимо от това, че са построени от милиони тонове бетон и железни решетки, че имат стоманени сейфове и че стотици ченгета не свалят своите изпулени, сини зъркели от тях. Колко сърцераздирателно беше, че нашият хлебар не е считал касите за старомодни и не е правил модерни фасони като другите търговчета, които ходят по банките. Къде ти работа тогава за такива честни, порядъчни, трудолюбиви и съзнателни момчета като Майк и мене?
Ще помислите, пък и всеки човек с грам фантазия би предположил това, което и аз мислех тогава — пипахме безпогрешно, хлебарницата беше поне на миля отдалечена от къщи, жива душа не ни мярна и понеже имаше мъгла и ние работихме по същество не повече от пет минути — това значеше, че ченгетата никога не ще открият следите ни. Не познахте обаче и аз не познах и никой, независимо от това колко му е фантазията, не би познал какво стана.
Дума да няма — Майк и аз не се впуснахме в харчене, защото хората веднага биха усетили, че сме свили чужда стока. Не е за разправяне, но дори и на улица като нашата хората винаги са готови да свършат някоя и друга услуга на ченгетата, и аз все не разбирам защо го правят. А по света са се навъдили такива подлеци, че ако имат само две пени повече от тебе и ги дострашее да не им ги свиеш, са готови да те вкарат в дранголника просто за това, че си измъкнал тръба от някой клозет, който отгоре на всичко може и да не е техният — правят го ей така, да не би да стигнеш до двата им гроша. Ние си се спотайвахме, за да не схване някой колко сме богати. Не правехме нищо от тоя род — да слезем в града и да се върнем издокарани в нови-новенички костюми, както подобава на всеки теди-бой, с комплект джазови барабани — така направи едно приятелче, което преди шест месеца бе проверило основно касата на една фабрика. Не, ние отделихме дребосъка, подредихме в пачки банкнотите и ги натикахме във водосточната тръба на задния двор.
— Никой не би се сетил да надникне там — казах аз на Майк. — Нека си отлежат една-две седмици, а после ще теглим по лира на неделя, докато ги изхарчим. Може да сме крадливи копелета, но отдавна не миришем на мляко.