Когато отбиха към улицата, водеща до къщата, Рап нареди на Дейв да загаси фаровете и да спре. Обърна се към Стробъл:
— Щом свие по автомобилната алея, наведи се ниско, за да не те видят. Ще ти кажа кога да тръгнеш. — Потупа шофьора по рамото със заглушителя. — Ако те попитат защо си се забавил толкова много, кажи им, че готовото кафе се е свършило и е трябвало да приготвят прясно. Веднага след това ги питай къде е момичето.
Рап кимна на Коулман да излезе от колата. Щом той затвори вратата, Дейв попита:
— Със стрелба ли смятате да влезете?
— Ако се пресегнат за оръжията си, по-добре да са мъртви. Зависи от тях. Само залегни на пода, когато започне пукотевицата. Така няма да ти се случи нищо. — Пленникът поклати глава. — Какво има?
— Със сигурност ще се пресегнат за оръжията си.
— Тогава са мъртви.
Рап излезе от колата и заедно с Коулман и Хакет затича по пътя. Рап водеше. Парцелите в квартала си приличаха. Бяха тесни, с 30 до 60 метра брегова ивица, и продължаваха на дължина към сушата до около 150 метра. Деляха ги ивици дървета и храсти. Когато стигна втората къща преди неговата, Рап сви от пътя и тръгна през двора на съседа си. Луната се бе скрила, цареше виолетов мрак. Щом стигнаха до дърветата, Рап откри малка пътечка и мина по нея в следващия двор. Движеха се приведени. При следващата ивица дървета приклекнаха. Рап доближи микрофона до устата си и поиска доклад за обстановката от хеликоптера. Оттам казаха, че нищо не се е променило.
Рап грабна Хакет за врата и го доближи до себе си. Посочи му към водата и прошепна в ухото му:
— На около шест метра от скалата има пътека, която води от двора на Хари в моя.
— Кой е Хари?
— Съседът ми. Не се притеснявай за него. Той е на осемдесет и една и е глух като тъпан. Слушай сега. Двамата, които стоят на пост, са мъртъвци. Няма да имаме време да се церемоним с тях. Не разполагаме с белезници, нито пък с достатъчно хора да ни прикриват. Когато дам сигнал, искам да застреляш твоя човек в главата. Някакви проблеми?
Хакет не се развълнува особено. Нямаше да му е за пръв път.
— Не — отвърна, без да се замисля.
— Добре. — Рап го потупа по ръката. — Тръгвай.
Хакет се отдалечи тихо в мрака. Рап повика Стробъл по радиостанцията.
— Дан, кажи му да тръгва. — Почака секунда и каза: — Маркъс, искам постоянно наблюдение, щом влезе в къщата.
По телевизията течеше шоуто на Конан О’Браян. Джеф Дюзър протегна ръце над главата си и се прозя бавно и продължително. Напоследък сънят не му достигаше. Твърде много работа!
— Къде е тоя шибан Полк? — изруга.
Другият, седнал на масата в кухнята, не си направи труда да отговори на шефа си. Дюзър стана и погледна през прозореца. Един от хората му крачеше напред-назад, за да се стопли. Огледа кухнята и продължи:
— Не мога да повярвам, че този няма дори пакетче чипс в къщата си!
Мъжът на масата отклони поглед от пасианса, който редеше.
— Сигурно води здравословен начин на живот.
— Какво, мамка му, означава това? — озъби се Дюзър.
Онзи сви рамене.
— Чипсът съдържа много вредни съставки.
— Педро, ям чипс цял живот. На трийсет и пет години съм и имам плосък като дъска корем.
— Да, но в какво състояние са ти артериите?
— Артериите ми са си добре. — Не беше в настроение да слуша лекции от Педро за здравословния живот. Отиде отпред и провери верандата. Неговият човек беше там, но от Полк нямаше и следа. „Колко време му трябва да вземе кафе и сандвичи?“, измърмори под нос.
Обърна се, погледна към стълбите и се сети за страхотното парче, което спеше в една от стаите горе. Припомни си какво му каза Професора за момичето. В това нямаше никакъв смисъл, но не знаеше дали си заслужава риска да го ядосва. Беше им платил доста пари през последните няколко месеца и Дюзър беше сигурен, че ще има и още.
Мобилният му телефон иззвъня и той го измъкна от калъфа на бедрото си.
— Ало?
— Аз съм. Как вървят нещата?
— Добре. Тъкмо чакаме Полк да се върне с кафе и храна.
— От колко време го няма?
Дюзър усети загриженост в гласа на Професора.
— Не се тревожи. Малко закъснява. Сигурно кара по-бавно.
— Той има ли у себе си телефон?
— Да.
— Ами обади му се тогава.
— Спокойно, ще се оправя.
— Как е момичето?
— Добре е. Спи горе. — Светлина на фарове проряза прозорците. — Чакай малко, мисля, че Полк се връща.