„Може би сега е времето да се покрия за малко“, каза си. Имаше предварително обмислен план за подобни ситуации. Отиде в спалнята и измъкна куфар от гардероба. Хвърли го на леглото и започна да слага в него най-необходимите му вещи. Сърцето му едва не изскочи, когато телефонът звънна. Изтича в хола и грабна слушалката от масичката за кафе. Провери кой го търси. Беше Дюзър.
Натисна бутона за приемане на разговора и каза:
— Какво, по дяволите, се случи?
Отговор не последва. След няколко секунди се чу:
— Ще ти дам още една възможност да съхраниш живота си. Кажи ми за кого работиш още сега, или ще докопам дебелия ти задник и ще се погрижа да умреш от много бавна и мъчителна смърт. Изобщо не си мисли, че ще можеш да ми избягаш. Където и да отидеш, ще те намеря.
Камерън инстинктивно докосна брадата си и се втренчи в огледалото над камината. Рап знаеше как изглежда. Безмълвен, той направи единственото, за което се сети — затвори телефона. Изправи се и се вгледа в образа си в огледалото. Полазиха го студени тръпки. Отиде в банята и се зае да се бръсне.
40.
Беше много рано. Дебели сиви облаци затискаха небето над Вашингтон като мръсен брезент. Рап беше уморен, но не много. При мисълта, че Анна е в безопасност, отново бе обладан от чувството си за решителност, от увереността, че тилът и фланговете му са в пълна сигурност. Току-що я беше оставил с няколко души, на които можеше да има доверие — служители от Тайните служби на Съединените щати. Те бяха изключително задължени на Рап и охотно се съгласиха да му помогнат. Тя беше на сигурно място в Блеър Хаус, при президента, първата дама и няколко десетки агенти. Днес щеше да отиде на работа като всеки ден, а после Рап щеше да реши какво да прави. Най-ужасните му страхове бяха оживели в нощта, когато разбра, че са я отвлекли, и каквото и да му струваше, нямаше да позволи това да се случи отново.
На Рап му мина през ума да поиска охрана от Управлението с помощта на Кенеди, но докато не разберат с кого си имат работа, реши, че най-добре е да я държи близо до президента. За жена, събудена посред нощ, Райли прие доста спокойно новината, че довелите я не са агенти на ФБР. Когато го попита кои са, той не знаеше какво да й отговори. След като разбра, че някои от тях са били убити на първия етаж, докато е спяла, и в кухнята на дома, който смяташе и за свой, тя не изпадна във възторг. И когато попита кой ги е убил, а Мич отказа да отговори, тя много се разстрои. Все пак трябваше да й каже. Обикновено така ставаше. Анна Райли бе предизвикателна комбинация от буен нрав и упоритост.
Райли го беше виждала да убива и преди. Беше убивал, за да спаси нейния и на други хора живот. Успокояваше се, че — най-общо казано — приятелят й беше добър, а убитите от него хора — лоши. Както и с това, че беше израснала в семейство на полицаи. Но като лед върху ударено място, въпреки че тези мисли уталожваха болката, те не решаваха проблема радикално. Работата, с която Рап си изкарваше хляба, я тревожеше. Не й даваше мира. Рап знаеше, че ако не се оттегли, ще я загуби, рано или късно. А тя му беше твърде скъпа, за да позволи това да се случи. Беше време да скъса с ЦРУ, да излезе от играта.
След като отби от Джорджтаун Пайк, той погледна часовника на таблото пред себе си. Наближаваше седем сутринта. Малко по-късно пое по пътя за вилата на директора Стансфийлд. Служители от охраната с автомати и забулени в черно като нинджи го пуснаха, без да проверят документите му. Рап се беше обадил предварително и беше предупредил Кенеди, че ще дойде. Паркира и влезе в къщата. Обикновено не обръщаше много внимание на външния си вид. Имаше обаче хора, които според него заслужаваха уважение и пред които се появяваше гладко избръснат и прилично облечен, за предпочитане в костюм. Директорът Стансфийлд беше един от тях. Сега Рап се чувстваше малко виновен, че идва с еднодневна черна четина на лицето, облечен в дънки и с бейзболна шапка на главата.
Почука на вратата и секунда по-късно му отвори мъж с голям белег на брадичката. Човекът от охраната на ЦРУ не беше много ентусиазиран да види своя нощен нападател.